Винаги, когато взимаш последен думата в подобен род форуми, основното достойнство на изложението ти, което аудиторията може да оцени подобаващо, е то да бъде максимално кратко. Ще се опитам да се съобразя с което.
Първо, позволете ми да отбележа символиката, в която дебатът "Българската десница: ценности отвъд прехода"* се осъществява: открихме мероприятието с представител на Младежкия консервативен клуб (МКК) и ще го приключим за днес с такъв. Това ни дава основание да флиртуваме с идеята, че МКК може да бъде "началото и края", "алфата и омегата" на всяка дискусия, която касае дневния ред и кондиция на българското дясно.
Трудно е да бъдеш политически активен човек, без това да те свързва по някакъв начин с основните субекти в т.нар. "Реформаторски блок" : "Движение България на гражданите" (ДБГ) и ДСБ. За мен това е чувствителна тема, с оглед на шанса, който съм имал, да бъде поне донякъде пряк свидетел на някои от процесите, които са протичали или се осъществяват в момента в тези две партии.
Ще се опитам да "нарисувам" възможностите, които се очертават пред този политически субект, така както ще посоча и евентуалните рискове, пред които се изправя той в този си коалиционен формат.
Разбира се, с оглед на това, че "Реформаторския блок" се случва в момента и единствената документална следа, която той е оставил на този етап като сбор от пет партии, са едва три документа, не трябва да изпреварваме този консолидационен процес с преждевременни изводи или пък да ги абсолютизираме.
Възможностите пред "Реформаторския блок"
1) Олицетворяване на НОРМАЛНОСТ и АДЕКВАТНОСТ.
Не се изисква кой знае какво съсредоточаване на изследователското внимание, за да се констатира, че общностите, които стоят зад ДСБ и ДБГ олицетворяват това, което може да се адресира възможно най-близко до политическата нормалност. Какво означава обаче да бъдеш "политически нормален"?
През целия постсоциалистически преход се случиха такива процеси, ескалирали в днешния ден, които обусловиха политиката в една проста дихотимия: олигархия срещу граждани. Днес, класическата дясна-лява антиномия отстъпи място на едно друго делене: политика за олигархията и политика за гражданите.
Смея да позиционирам ДБГ и ДСБ като политическите субекти, които водят диалог преди всичко с гражданите. Като такива, ги ситуирам в полето на политическата норма и нормалност, защитаващи гражданския интерес. Естествено, асоциирайки двете партии с политическо нормалното, не искам да кажа, че единствено те го олицетворяват или едностранно го изчерпват. Но във всички случаи, те са най-близко до това, което вече адресирахме като защита на гражданския интерес, ако погледнем биографичните им "визитки".
Да защитаваш гражданските интереси е ценност само по себе си. Това обаче не е обезателни нито лява, нито дясна ценност. Това иде да покаже, че в условията на обществена среда, която се развива в посока "олигархия срещу граждани", основен приоритет на политическия субект не е неговата идеологическа наситеност в класическите рамки "ляво-дясно". Да бъдеш от страната на гражданите означава, наред с всички достойнства на тази позиция, и неминуема идеологическа редукция, за сметка на по-широката гражданска хомогенизация.
2) Симбиоза на АВТЕНТИЧНОСТА И ЛЕГИТИМНОСТТА.
Ангажирам се с позицията, че и ДСБ, и ДБГ са носители на нещо собственическо уникално в българската политика, а именно следното:
2.1) ДСБ съсредоточава в себе си автентичността на българската десница във вътрешно-политически аспект. ДСБ и ролята на техния политически елит още преди създаването на партията е отстоявало и отстоява най-адекватните позиции по отношение на проблематиките от българския преход: от потребността за декомунизацията, през защитата на икономическия либерализъм и приватизацията до опозицията на монополизма днес.
2.2) ДБГ, в лицето на Меглена Кунева, олицетворява европейската легитимност на страната във външно-политически аспект. Няма друг български политик, който да е рискувал да влезе във вътрешно-политическата битка и да е останал с реномиран имидж в европейските среди, какъвто има лидерката на ДБГ.
Поне на теория, от подобна симбиоза на вътрешно-политическа автентичност (ДСБ) и външно-политическа легитимност (ДБГ), би се получил цивилизован политически алгоритъм.
3) Промяна на публичния образ.
Съществуването в по-широк коалиционен блок би дало възможност за промяна на публичните образи на ДБГ и ДСБ.
По отношение на ДБГ, тази промяна би следвало да се осъществи в посока на преодоляване на образа на Меглена Кунева като на отвлечен от битовия дневен ред на българина евробюрократ. Ако в ЕС на добре сресания и винаги възпитан образ се гледа с добро око, то в село Неделкова Гращица това не е обезателно така.
По отношение на ДСБ, комуникацията с други партии в коалиционен формат би еманципирало партията от първичния антикомунизъм и тясното русофобство. Особено при наличието на нов лидер, в лицето на Радан Кънев. Защото българската десница не може да се изчерпва само в тези рамки, а все повече трябва да говори за нивата на данъците, облекченията пред малкия и среден бизнес и чуждестранните инвестиции.
Не ме разбирайте погрешно. Аз съм интимно свързан с русофобията и антикоминизма, така както и винаги съм защитавал възпитания и интелигентен маниер в политиката. Нито трябва да искаме от ДСБ да ревизира скрупулите си по отношение на Русия на Путин, нито трябва да претендираме Меглена Кунева да се върне назад с няколко стъпала по еволюционната стълбица, така че да намери общ език с политици като Бойко Борисов.
Но тук говорим за публичен образ. За това как двете партии изглеждат отстрани, а не какви са те всъщност. Защото нито антикомунизмът изчерпват съдържателността на ДСБ, нито европейската конгениалност политическото битие на ДБГ.
Възможните рискове пред "Реформаторския блок"
1) Липсата на авторитетен, силен лидер.
Независимо дали ни харесва или не, постсоциалистическия опит на българската десница е категоричен, че тя винаги е била конкурентоспособна на левицата, когато е била ръководена от силен лидер. Такъв, който да може да събере и мотивира хората в битка за държавата срещу политическия опонент отляво. Така както го направи Иван Костов начело на ОДС, а след това и Бойко Борисов, повел ГЕРБ.
На този фон, диалогичността и на Меглена Кунева, и на Радан Кънев символизират далеч по-различен политически манталитет и култура. Може би те антиципират политическия модел на лидерство от утрешния ден. Но ние функционираме политически винаги в "днешния ден". Отвореният въпрос обаче е дали този модел на "утрешния ден" може да бъде конкурентоспособен на левицата днес.
2) Проблемната идентичност на коалиционните партньори в "Реформаторския блок".
Въпреки изследователските ми интереси по отношение на турската политика, смея да твърдя, че не познавам достатъчно водената от Корман Исмаилов и Касим Дал ПП НПСД, с оглед на което не бих желал да говоря за нея наизуст. По-любопитното е, че явно в ДСБ и ДБГ познават по-добре този политически субект, след като в негово лице са намерили възможен коалиционен партньор.
Що се касае обаче до ПП "Зелените", мога да си позволя достатъчна категоричност. Следейки публичните им изяви от няколко години насам, както и това, което при нормалните партии би следвало да се възприема като позиции и декларации, съм готов в дискусията да защитя констатацията си, че въпросният политически субект е едно незряло, неосъзнато, юношеско левичарство, което в момента, в който навърши 18 години, ще осъзнае себе си като пораснал социализъм.
3) Психиката на 4-те процента.
Неотложна задача и императив за "Реформаторския блок" е това той да успее да убеди потенциалните си избиратели, че намира основания за своето съществуване от ценностни потреби, а не от утилитарните съображения за "прескачане" на 4-те процента парламентарен праг.
Хората вдясно доказаха и на последните избори, че не гласуват за десница, която се бори с парламентарната бариера повече, отколкото със своите политически опоненти. Всички ние носим отговорност за това, че не сме участвали още по-активно и компетентно в това да еманципираме десницата от разговора „под или над чертата".
В заключение
Сюжетът за дясното обединение е изтъркан. Той вече е гледана пиеса, която се радва на все по-малко аудитория. Опитът на Синята коалиция е категоричен в това отношение. Още повече, че във формата "Синя коалиция" участваха по-автентични актьори, отколкото предлага "Реформаторския" блок днес, с левичарските залитания и уличен ентусиазъм на един от политическите субекти в него.
Разговорът вдясно е все повече за коалиционни формати, отколкото за реални политики по ресори, а това не може да бъде движеща сила за електората.
Компромисът в политиката е основа на демокрацията в света, но в българския случай този компромис често носи негативни конотации и често играе по-скоро отрицателна роля, отколкото да води до нещо добро.
Въпреки това, смятам, че Реформаторският блок има потенциала да изпълни основната си политическа цел - да предостави парламентарно представителство на стоящите зад него общности при едни евентуални нови избори сравнително скоро. Реформаторският блок би могъл да бъде, макар и в скромни мащаби, една коалиция на широкия, непретенциозен, консенсуален неолиберализъм.
На фона на настоящия състав на парламента това е един добър вариант за българските граждани. С оглед на ценностния порядък и идеологичен корпус на Младежкия консервативен клуб, както и спрямо посочените съображения по-горе, това не е оптималният политически сюжет, в които от Сдружението виждаме страната си.
А когато говорим за амбициите си по отношение на България, от МКК си запазваме правото да бъдем максималисти.
*Мартин Табаков е зам.- председател на МКК.
** Дискусията се проведе на 19 юли 2013 г. в СУ "Св. Климент Охридски", като участници в нея бяха реномирани преподаватели от три български университета, представители на ДСБ и ДБГ, неправителствени организации и журналисти.
