На лов за усмивки

Въпрос: „Кое е това безценно нещо, което днес е невъзможно да откраднеш?". Отговор: „Усмивката".

Ще попитате: „Та защо трябва да се краде, не може ли да я получим като подарък?". Не! Това няма как да стане.

Днес хората си подаряват силикон, опъване на бръчки, коли... или пък просто не си подаряват - всеки според възможностите си (финансовите). Можеш, разбира се, да си купиш една усмивка, но ще излезе доста скъпо като се има в предвид колко струва едно кожено палто или чанта на "D&G", пък и на всичкото отгоре няма да бъде от онези прекрасни, непринудени и истински усмивки.

Никой не се досеща, че няма по-прекрасен и по-ценен подарък от усмивка сутрин рано, когато на всички им се спи, или усмивка в градския транспорт, когато всички са наблъскани като в консервна кутия и скоро ще припаднат от невъобразимата жега и воня, или пък подкрепящата усмивка на преподавателя преди да даде темата за изпит на притеснените студенти, или тази на лекаря, която някак вдъхва кураж, че всичко ще бъде наред, или пък тази на малкото момиченце, което продава гевреци на тротоара и с благодарност се усмихва на стотинките, които подаваш.

Никой не се досеща, че усмивката може да направи деня ти по-прекрасен и изразява толкова много. Или по-скоро вече никой не й отдава необходимата почит и уважение. Хората, водени от стремежа си за съвършенство, все по-често се ползват от така нашумелите стоматологични услуги за избелване на зъби. Всеки иска снежнобяла холивудска усмивка. Но защо, като никой вече не се усмихва или поне не искрено?

Усмихваме се по задължение или пък от суета, когато очакваме да ни заснемат, за да изглеждаме добре на някоя глупава снимка. Но не сте ли забелязали, че дори когато кажеш : „Снимам!", изведнъж някак механично всички показват идеално подредените си зъби в нещо като усмивка. А това пък все повече се измества от сега така модерното заснемане с устни в поза тип „кокошо дупе". Това тотално обезобрази младите момичета и техните спомени, запечатани в снимки, на които лъчезарната усмивка липсва.

Ами какво стана с усмихнатите продавачи в магазините? Влизам в супермаркета и с широка усмивка поздравявам продавачката. А тя дори не трепва, лицето й остава каменно и едва промълвя нещо като поздрав.

Къде са, питам аз, усмихнатите деца по улиците, които се забавляват? Няма ги, защото на тяхно място са дошли агресивни, намръщени и изпълнени със злоба деца. Деца, които знаят как да се подиграват на другите и как да унижават, как да си намерят повод да се нагрубят и дори сбият, но не знаят какво е усмивка.

И ето един ден излизам на лов за усмивки. Вървя сред тълпата от забързани хора и броя усмивките. Дълго време няма нито една.

Ето първата - 13-14-годишно момиче разговаря с друго момиче и се усмихва хитро. Дочувам разговора и разбирам, че говорят за отминал тийн купон, след който двете девойки вече не са никакви девойки. Ах, не, не такава усмивка търся!

Продължавам нататък. Намръщени хора, хора с безизразни лица, тъжни хора... А, ето още един усмихнат. Я, ама той май на мен ми се усмихва. Лицето ми грейва от щастие. Не стига, че се усмихва, пък се усмихва и на мен, а дори е и симпатичен. Чакай малко, ама той по-скоро ми се присмива. Оглеждам се и се оказва, че съм била толкова захласната в търсенето, че не съм разбрала как съм настъпила едно кучешко... Да, сега ми стана ясно. Явно и това не е моята усмивка.

Продължавам да вървя и да се взирам в лицата на хората. Случайно забелязвам как от джоба на една възрастна жена изпадат документи. Казвам си: „Ето това е моят шанс да получа като подарък една усмивка.". Настигам възрастната дама, подавам й документите и се усмихвам. А тя ме поглежда ядосано, сякаш съм направила нещо лошо и продължава по пътя си.

Вече беше напълно сигурно, че няма да получа усмивка като подарък. Явно ще трябва да си открадна. Много искам, точно сега и в този момент, трябва ми една усмивка! Но как се краде усмивка? Та тя не може да се хване, нито пипне, нито мога да си я прибера някак в чантата. Безнадеждно е!

Същият ден се срещам с една приятелка. Говорим си, но забелязвам, че дори тя не ми се усмихва. Питам я каква е причината, а тя ми отговаря, че просто по навик не се усмихва дори на най-близките си. Страхът да не би да остане неразбрана или да не получи в отговор пренебрежение или каменна безизразност, както става с непознатите хора, на които се усмихва, я е накарал да се „пази" от това действие. Това тотално ме докара до отчаяние.

Та нали лъчезарната усмивка е тази, която ни прави по-красиви, по-интересни, по-запомнящи се. Неслучайно има поговорка, която казва, че да се усмихваме е здраве. Хората се различават по раса, цвят на кожата, социален статус, но това, което ги обединява, е засменият поглед. Усмивката е езикът на всички народи, тя казва много неща и е достъпна за всички - бедни, богати, млади, стари, високи, ниски...

Японците, като един от най-мъдрите народи, са казали: „Който се усмихва повече, отколкото се мръщи, е по-силният!". Ето защо аз няма да се отказвам. Продължавам да се усмихвам на всеки без страх, че няма да получа същото в замяна, без страх, че ще остана неразбрана.

Усмихвайте се и вие! Ако ви се намръщят, усмихвайте се още по-упорито!