И ний сме дали нещо на света

Вероятно сте чули, че българин е номиниран за Нобелова награда заради откритие в сферата на медицината. Ако не сте, ето - става дума за Самуил Рефетов - професор, роден в Русе, разшифровал нова болест на щитовидната жлеза (снимка 2).

Къде обаче е уловката - никой никога преди не е чувал за него в България, просто защото той нито живее у нас, нито тук е развивал кариерата си, още по-малко медицинските си умения. В края на 40-те години на ХХ в. семейството му емигрира в Белгия, после - Канада, където, за да получи гражданство, трябва да се откаже от българското. Познайте какво е избрал, щом завършва биохимия и медицина в Монреал, преди да се установи в САЩ от края на 60-те години?

Всичко е наше

Да търсим българската следа във всеки световен успех е станало нещо като национален спорт. Достатъчно е да се сетим за „българина" Джон Атанасов, изобретил компютъра или за президента на Бразилия Дилма Русеф, заради която през 2010 г. българските медии ликуваха, че сме взели властта в Бразилия, защото е дъщеря на български емигрант.

Факт е, че по цял свят медиите предпочитат новини, които са ярко „национално" оцветени, но местните медии често хиперболизират „българското" в такива размери, че по-наивните го възприемат за чиста монета.

Напук на националните бленувания, бразилският президент е роден, възпитан и е развил политическата си кариера в Бразилия. Така и Рефетов е направил откритието си не благодарение на българските си корени, а на западното си образование и напътствията на чуждестранните учени.

В дъното на националната гордост

Явно в условията на продължаващ 25-годишен преход от тоталитарен режим към демокрация и ценностна дезориентация, медиите търсят дори и в чужбина опори, които да сплотят обществото. Тези следи обикновено са далечни и бледи, но се вписват във вековната традиция, че „и ний сме дали нещо на света". Нейното начало е поставено още през 9 век, когато от България започва разпространението на славянската писменост.

Същата традиция гледахме доскоро и по телевизора по време на Мондиала в Бразилия - във всяка реклама се появяваха кадри от българското участие през 1994 г. и еуфорията на четвъртите в света. Тази година футболните национали отново не участваха в първенството, въпреки че се провеждаше на „родна" почва - в страната на Дилма Русеф.

Явно когато няма какво да въодушеви общественото извън ученическите медали на олимпиади, то търси вдъхновение в далечни истории, които си доизмисля. Медийния експерт доц. Георги Лозанов ги нарича е митологизации за повдигане националното самочувствие.

Класически е примерът с „българския зет" Том Ханкс. Дълго време българските медии спрягаха името на известния актьор в български контекст, защото тъста му Алън Уилсън има български корени. Нищо, че дори не е роден в България, нито децата му са си помисляли да учат български. Въпреки че все пак във филма на Стивън Спилбърг „Терминалът" актьорът влиза в ролята на гражданин от въображаемата страна Каркозия, силно приличаща на бивша съветска република, и говори български.

Нобеловият комплекс

Антропологът Васил Гарнизов разграничава два вида малки нации - едните са доволни от това, което са, от своето място в света и от своите постижения, без да се опитват да правят от нищо - нещо, и без да присвояват чужди заслуги. Другите често са губещи в новата ни история, какъвто е случаят с България в две поредни изгубени войни.

Затова и дребните поводи за изграждане на образ или напомпване на самочувствие като че ли се ползват прекомерно. „Цялото послание „и ний сме дали нещо на света", която само по себе си е вярно в един дълъг исторически план, в някакъв момент започва да става наша обсесия, защото силно се съмнявам, че нещо истинско сме дали на света", казва Гарнизов.

В случая със Самуил Рефетов „даването" има и друго измерение - комплексът, че страната няма Нобелова награда. Това тежи най-вече в литературата, където, за разлика от науката, не е необходимо държавата да ти създаде условия за развитие, а е по-скоро въпрос на талант и култура. В нашия случай обаче има утежняващи обстоятелства - език и култура, които не са толкова популярни. Затова и подобни успехи, макар и далечни и откъснати, дават успокоение, "лекуват" комплекса.

Следата, каквато и да е тя

"Българската следа" в международните новини е останала с атентата срещу папата, който дори не е извършен от българин. А "българският чадър" е друга история от най-новата ни история, маркирала образа на нацията ни поне в Обединеното кралство - убийството с чадър през 1978 г. на емигриралия в Англия драматург и журналист Георги Марков, критикувал многократно комунистическия режим в България. Поръчано като подарък от Държавна сигурност за рождения ден на Тодор Живков на 7 септември 1978 г.

Всяка нация, държава, култура има своите светли и тъмни моменти и периоди, а утвърждаването на националната идентичност неизбежно минава през откриването на местни герои.

Желанието да се видят български корени във всичко обаче често води до комични и абсурдни ситуации. Медиите ни са в постоянно търсене на българския Стив Джобс, на българиския iPad, а последният ни построен музей носи гордо и неофициално името българския Лувър. Върхът на порива за българщина все пак беше изнамирането на българската Кончита Вурст.

Липсата на увереност на малката държава и усещането за малоценност са в основата на този тип интерпретации. Между другото това са едно от най-глупавите клишета, разказвани в часовете по история - България е 11-та по големина в ЕС и 15-та в цяла Европа, а комплексите си ги създаваме ние с постоянните теории на конспирацията, в които живеем.

Към това се прикача и усещането, че някой е успял, защото е избягал навреме от тази страна, в която дори да се опиташ, няма да успееш. Затова дори не се опитвай, а се радвай на успехите на поредния наследник на български емигрант. А и Маша скоро ще е наша.