В българското публично пространство непрекъснато и навсякъде някой говори нещо, което обижда или унижава друг.
И колкото по-успешно обиди или унижи публично, толкова по-абсолютно прав е.
Както повечето "свободи", така и "свободата на словото" често се разглежда от заинтересуваните страни като нещо крайно относително. С една дума тя съществува, само доколкото обслужва егоистичните интереси на онзи, който говори, пише или разпространява каквато си иска информация.
Действителността е, че в България хората са точно толкова свободни, доколкото позволява... недобросъвестността на прилагащите закона.
Точно и ясно. Защото, кое друго, освен законът в една "демократична, правова и европейска" държава, е мерило за собствената ни гражданска свобода?
На обратното сме свикнали в нашата недемократична, неправова, но за радост все пак - европейска, страна.
Законът отдавна се е превърнал в мерило за собствената ни несвобода.
Да вземем например глобата, наложена на журналиста Мартин Карбовски от страна на Комисията за защита от дискриминация. Той беше наказан със 600 лева заради употребата на "женомразка" реч в своя статия.
Резултатът? Когато някоя институция реши да си върши работата и да приложи приетите международни конвенции за защита, например, от дискриминация и установи "език на омразата" - следва "вой до небесата".
Така и Мартин Карбовски изведнъж се чувства засегнат, защото по неговите думи "Аз не съм сам. Има десетина души, които са казали някога някаква такава реплика..."
Наистина ли? А може би са и доста повече.
Разбира се, той ще обжалва решението на Комисията за защита от дискриминация с аргумента, че се ограничавало неговото право на свободен изказ. И, вместо да се замисли за това къде е всъщност цензурата в занаята, той крещи гръмогласно, че имало "донос" срещу грубия му език.
Всъщност, за сведение на хора като Карбовски, разликата между "цензура" и "глоба" е точно толкова гигантска колкото между 600 и 150 000 лева - с толкова Комисията за финансов надзор глоби "Икономедия", защото не са искали да си разкриват източниците на информация.
И той, именно като човек, живял в "две епохи" - както сам се рекламира, би трябвало да е наясно с това.
Както и КФН трябва да е наясно, че да искаш от журналист да си разкрива източниците, независимо за коя медия става дума, е противозаконно.
Това са два примера за санкции, действащи в две коренно противоположни посоки по оста "ограничаване на свободата на словото".
Защото ако едната санкция представлява отявлен опит за потъпкване на журналистическа свобода (с изискването медиите да разкрият публично източниците си на информация), то другата въплъщава крехкия български опит да си послужим разумно с властовите инструменти на закона, когато изказаното засяга големи групи от хора.
И съответно, съвсем логично, ограничава техните свободи.
Но има нещо доста по-важно, което трябва да е мантра на всеки уважаващ себе си жураналист.
И то е, че ако думите бяха безобидни, едва ли някой щеше да плаща заплата за тях.
Точно в това се състои и голямата манипулация на хората, които от трибуната на медийни знаменитости си позволяват да злоупотребяват със своята позиция, използвайки недопустим и за най-жълтите световни издания обиден, расистки и дискриминационен език.
Дотолкова висока е търпимостта ни към "езика на омразата", че често масово не се осъзнава дори, кой кого е обидил.
В подобно замърсено пространство излиза, че "свободата на словото" е нещо като локум, който може да се разтяга безкрайно.
"Е, какво? Нали по-голямата част от хората си мислят като мен?" е популисткото оправдание за същия гореспоменат егоизъм.
"Свободата на словото всеки ден трябва да се разтяга, трябва да се проверява лимитът на думите", тръби високопарно популярният журналист. И трябва да си признаем: той е прав, защото в България е много по-лесно да продаваш скандални метафори, отколкото истина.
И в тази връзка: вие на колко оценявате метафората: "Говори ми мръсно, за да те разбирам?".
"Малките фашистки неща са така: тоя казал нещо лошо, този ме обиди. Кой е обиден? Никой не може да бъде обиден - нито мюсюлманин, нито политик, нито жена, в случая могат да бъдат обидени. Дори да бъдат обидени, Бога ми, нови правила ли създаваме?", пита Карбовски.
Не, за съжаление не създаваме нови правила. Поне и докато законодателството не започне активно и без субективност да се спазва за онези, които обиждат, заплашват, дискриминират и съзнателно извличат полза от разпространяването на омраза и негативизъм.
Това би било малка стъпка в правилната посока.
Защото е ясно, че за големите стъпки към промяна изцяло на медийната среда - нямаме смелост.
„Свободните” медии пренесоха акцента на трагичните събития в Париж от 7 януари от жестокото убийство на 17 човека върху защитата на свободата на словото. Пренесоха акцента върху правото на журналистите да обявяват за предразсъдъци всички наложили се в цивилизованото общество ограничения, табута и норми, повечето от които го отличават от един кучкарник, примерно. Защото именно по тези самоограничения, които обикновено се наричат добро възпитание, се ранжират хората от най-ниското стъпало на един квартален побойник до един уважаван в обществото човек, при когото неговите несъмнени качества се съчетават със зачитане достоинството на другите, деликатност и чувство за отговорност по отношение на това какво прави и какво казва . Или ако щете - от един бай Ганьо до професор Иречек. Но това, според мене, няма нищо общо със свободата на словото. Свободата на словото има общо с това, доколко обществото се запознава обективно, безпристрастно и без налагане върху определени теми от политическия живот на табута от политическа коректност (или респект от властоимащите) с всичко това, което се случва около нас и е обществено значимо.
Ще цитирам още веднъж един фрагмент от „Вечна философия” на Олдъс Хъксли: „Най-широко разпространената жизнена философия престана да намира основата си в класическите духовни произведения и правила на аристократичното добро възпитание и сега се формира от авторите на рекламни текстове, които си поставят само една задача – да убедят всеки и всички да бъдат екстравертни и толкова алчни, колкото е възможно, защото само вечно недоволните от себе си хора са склонни към прекарване на времето си по безумен начин и са готови да похарчат пари за тези вещи, които рекламодателите желаят да продадат.” Това, за което говори Олдъс Хъксли през 50-те години на миналия век, е далече по-усъвършенствано в наши дни. За да бъдат окончателно дискредитирани традиционните ценности на мнозинството, то преднамерено и злонамерено се демонизира, противопоставяно на различни малцинства, най-вече на сексуален принцип, но и на базата на всяко друго различие. Мнозинството се представя като насилник и деспот, така че не само се поставя под съмнение неговата ценностна система като цяло, но тя се третира, като нещо изкуствено създадено, за да се малтретират тези, които не я споделят. В сатирите на Хр. Ботев се говори за някой си чорбаджи Иванчо (доколкото си спомням), който имал навик да си бърка в носа и да си яде сополите. Няма да се изненадам, ако се намерят защитници на правата на човека, които да възприемат думите на Ботев като подигравка по отношение на Иванчо като представител на малцинство с такива вкусове, на хора, които имат свещеното право да разполагат със себе си така, както намерят за добре.