Четейки новините от България се натрапва усещането, че условията за появата на класическа популистка власт от латиноамерикански тип са налице: хората искат национализация и гонене на чуждите инвеститори, контрол върху цените, спиране на приватизацията на фалирали дъравни компании и подкрепят все повече политици от типа на В. Сидеров.
Най-общо казано, вместо да просперира след приемането ѝ за член на ЕС, България и нейната политическа система постепенно деградира до крайното отрицание на нормалната икономическа политика и на представителната демокрация.
Съобразявайки се с исканията на протестите, много от политици в предстощщите избори, вероятно ще се изкушат от политическия популизъм и ще прибегнат към неговата реторика, която агресивно проповядва защита на интересите на "обикновения човек" срещу привилегирования елит и ще предложат съответните политики, които са мотивирани от тази реторика.
Историята показва, че популистките режими в миналото са избирали най-лесния път за справяне с особено сложния проблем на неравенството в доходите, чрез използването на прекалено разточителни макроикономически политики, контрол на цените и незачитане на основни икономически равновесия.
Тези политики почти неизбежно водят до икономически кризи, които са твърде болезнени за по-бедните слоеве на обществото, разбира се.
Популизмът включва набор от икономически политики, предназначени за постигане на конкретен политически цели.
Тези политически цели са: мобилизиране на подкрепа в рамките на синдикално организирания труд и в групите, с икономически статус под този на средната класа; получаване на допълнителна подкрепа от "националния" капитал и политическо изолиране на местните олигархии, чуждестранните предприятия и нвеститори.
Икономическите политики, които биха постигнали тези цели, включват бюджетни дефицити, за да се стимулира търсенето на вътрешния пазар, в българския случай - поемане на нови правителствени дългове, номинално увеличение на заплатите плюс засилен контрл на цените и високо преразпределение на дохдите.
Контролът на обменните курсове с цел намаляване на инфлацията и повишаване на заплатите и печалбите от недвижимите имоти също са приемливи от гледна точка на политическите цели на популизма.
Колкото по- осъществими изглеждат икономическите политики на популизма, толкова по-нереална е тяхната анти-елит реторика. Проблемът в много страни от Латинска Америка, включително Венецуела, са техните слаби институции.
България има същия проблем. Избирателите основателно се страхуват че политиците са в джоба на богатия елит или "олигархията".
Независимо от реториката, овластените чиновници не могат да избягат от наложената необходимост да прилагат политики в интерес на този елит.
Доколко слабите институции пречат или помагат на процеса за закупуване на политиците от елита, не е толкова важно, проблемът е, че корупцията е безнаказана, поради зависимата от политиците съдебна система.
Избирателите са ирационални. В контекста на Венецуела, това обяснява защо, въпреки че политиките на Чавес не са били от полза за средния избирател, той остава доста популярен.
Тия дето чакат Чавес трябва първо да изкопаят нефт отнякъде. Щото Чавес без нефт е като .....като Стоичков без ляв крак все едно. Или като Сидеров без мегафон
Защо венецуелците избраха Чавес - защото въпреки петрола, те живееха в мизерия, докато политиците преди Чавес го даваха на чуждите компании на безценица и само прибираха тлъсти комисионни. Същото е и в България - постоянно повишаващо се посещение на туристи например. Дали обаче от печалбите от туризма идва нещо в държавата и в народа ? - НЕ. оказва се че видите ли хотелите са едва ли не на загуба и плащат минимални данъци, а и искат от държавата да им построи инфраструктурата. Също така се разпродаде почти всичкото държавно имущество с всичките приватизации. Дали обаче от тези пари дойде нещо до обикновения гражданин ? - НЕ. Всичко отиде в джобовете на политици и бизнесмени. Ето защо се чака българския Чавес, или Левски ... но за съжаление за сега се появяват само лъжепророци като Царя и разни тикви.