Нищо у нас не е такова, каквото изглежда.
Преди години, когато един приятел чужденец за първи път дойде в България на гости, на третия ден от престоя си ме попита защо у хората, у които го водя на гости е толкова чисто, модерно и приветливо, а навън е така мръсно, изпочупено и занемарено. Не бях се замисляла за това.
Вървиш си например към НДК. Отдалече се извисява достолепна, макар и тежка като архитектура соц сграда, която изглежда впечатляващо. Цял дворец на културата е това, така де!
И като приближиш... на т.нар мост на влюбените (който ама хич не е романтичен над тоя отровен булевард с дъх на бигмак) е устроено нещо като открито изложбено пространство. Металните рамки, очевидно спонсорирани от производителите на бигмаковете, са „облечени" в бели пакети с известното жълто лого.
Върху тях подрастващи тийнове пробват чувството си хумор и оскъдния си още социален опит и пишат дълбокомислени послания за човешкото в човека или директно си оставят телефоните.
След моста се ширва паркът, където изпод всяка гранитена плочка, на която стъпиш, извира солидно количество кал, която нагло се залепя на чорапогащника ти. Наоколо някакви хора продават сандвичи и сладоледи, а всъщност покрай цветните им бутки се е самообразувал нелегален дрога пазар.
Достатъчно е просто да се позавъртиш там с ръце в джобовете и да се заоглеждаш и на десетата минута все ще те приближи някой гражданин с измрънкана под носа оферта за „нещо специално".
Светът на привидностите у нас е и този на хубавите градски места.
Същият онзи чужднец, когото споменах в началото, в края на гостуването си каза, че в България трябва да буташ врати, за да откриеш интересните неща. Беше прекарал един цял ден в ходене из центъра на София и с побутване на порти тук и там се беше натъкнал на ресторант (известният Check Point Charlie), бар („Апартаментът"), алтернативен музикален магазин (Дюкян Меломан) и няколко галерии.
Разбира се, беше отнесъл и няколко нелюбезни подвиквания от балкони и две-три пенсионерски псувни от типа „Я да се мащаш оттукааааа!"
Преди да се качи на самолета, моят приятел си беше нарисувал нещо като карта на скритите софийски хубави места, която смяташе да предложи на други свои приятели, които се канеха да минат насам.
Наскоро в градския транспорт започна акция за това пътниците сами да анонсират, че искат да слязат на определена спирка и да си отварят вратите лично, като натискат специален бутон. С такава позната на света от десетилетия система се озоваха няколко градски транспортни линии.
Много други пък, по простата причина, че се сдобиха с нови автобуси, разполагат с тази система, но все още не са включени в пустата обучителна, пробна или каквато е там програма. И тъй като пък няма как да отлича кой точно автобус от кои е, един ден на линията на 102 имах неблагоразумието да натисна червения бутон за спирка. Не стига това, ами имах наглостта след това да посегна и към бутона за отваряне на вратите!
Че като се ядоса тоя ми ти водач на автобуса, че като скокна от мястото си, че като рипна над малката си вратичка с един лъвски скок!
Озова се точно до лицето ми и с гневен, тютюнджийски дъх процеди „Какво си го занатискала тоя бутон, мааааа! Нали те виждам в огледалото, че си се подредила да слизаш, кво звъниш като флейтистка...?!"
Единственото, което ме учуди в ситуацията, беше, че в цветистия речник на този шофьор фигурираше понятие като „флейтистка". Иначе останалото си е ясно - този бутон, дето на него пише STOP всъщност не е за стоп и не смей да го натискаш! А пък другият бутон, дето има картинка на отворени врати, изобщо и да не си помисляш, че е презназначен да отваря вратите!
Така че, в края на краищата, обозначените бутони не се ползват. Тях даже ги няма. Те просто са привидни.
Потайната страна на нещата у нас може да е нещо много симпатично, стига обаче да си оставаше само на ниво „туристически приключения".
Лошото е, когато привидността е не просто симпатична характеристика на мястото, манталитета и хората, а е и част от функционирането на държавата.
Най-топлото доказателство за това е скандалът около Ген. Стоян Тонев, Военномедицинска академия, клиниката й по дерматология, венерология и алергология и частната фирма "Дерма Прим - МК" ООД.
На външен поглед това е една прекрасно оборудвана и чудесно функционираща клиника. Персоналът й е амбициозен и талантлив, апаратурата - модерна и активно използвана, а тази, на чиито плещи се крепи всичко това, е уважаваната проф.Мирослава Кадурина.
Лъсна обаче скандалът с финансирането на клиниката.
Най-просто казано, оказа се, че като институция болницата закупува скъпи и модерни апарати - това чудесно! Пак тя се грижи да направи адекватен ремонт и да осъвременява базата редовно - така и трябва! Нейно задължение е да осигури на пациентите най-добрите специалисти, като се консултира с най-големите имена в областта - съответно с известен и уважаван дерматолог като Мирослава Кадурина. И тук нямаме забележки.
Ключът от палатката се оказва обаче другаде. Защото, когато пациентът кацне пред вратата на клиниката по дерматология, венерология и алергология, редно е при тази инвестиция от страна на академията, а и според българския закон, да плаща своите процедури на нея. Парите му обаче отиват в частната клиника.
Казано накратко, частната клиника ползва изцяло базата на държавната, като за това плаща единствено наем на помещенията. Не е отговорна нито за текущите ремонти, нито за консумативите, нито за апаратурата.
Схемата наистина е доста нагла, но в същото време е абсолютно възможна - в края на краищата не е виновен тоя, който яде зелника, а тоя, който му го е дал.
Че и аз да съм на нейно място и държавата да ми каже „Айде сега, направи си телевизия, даваме ти студиа и апаратура, ти си събирай реклами, взимай си парите от тях за теб и телевизията ти, пък на нас ще ни плащаш по трийсет евро на квадратен метър, колкото е пазара на наемите на помещения в София и толкоз!" да не мислите, че много ще се дърпам?! Ми няма! Ще си работя спокойно, защото това умея. Да не съм луда да тикам пачки на държавата и зорлем да се лиша от приходи, които могат да обслужат други интересни за мен проекти.
Всъщност скандалът е в системата, която позволява това да се случи. Още повече, че според хора от персонала на академията, хич и не става дума за скандал, защото точно такава е схемата и в други клиники там.
Къде повече, къде по-малко, системата се е утвърдила, а тези, които са я измислили и я обслужват, са или убедени, че никой никога няма да ги хване или са толкова овъртолени в комбинации, че няма как да си подадат носовете, без да заподсмърчат. Та сега - голямо чудо!
Вижте, моля ви се, какви са ги вършили! Ми ще ги вършат - то си е прошнуровано, опаковано, подписано, подпечатано и узаконено. Какво им е виновна професорката, че сами се бутат в шамарите! Е, ма сега ген. Тонев бил взел некой лев. Ми ще вземе човекът, тя пак системата го кара. То си е отговорност всеки ден да се събуждаш с неновината, че крадеш държавни пари, пък и вечер да заспиваш с нея. Тия побелели коси и мустаци откъде мислите, че са му дошли?!
Като казах коси, та се сетих.
Ако скандалът с дерматологичната клиника е сериозна привидност, то най-забавна е привидността с плешивостта на вонния министър Николай Ненчев.
Само преди няколко дни пресата се зае да разнищи тази поредна държавна мъглявина, като публикува снимки на министъра от началото на управлението му и такива от днешни дни. На тях ясно се забелязва как върху олисялото теме на първата военна глава на страната лека полека се появява къдравичък мъх, за да стигне днес до черна мека грива, на която може да завиди всяко добре нарисувано ренесансово амурче.
Братята журналисти се заеха да коментират този космат феномен по най-различни начини и чрез взаимоизключващи се хипотези.
Според едни Ненчев си е имплантирал коса. Тук изниква въпросът това ли е най-важното за един военен министър, когато седне на стола си - да си залеси темето и да обслужи суетата си или да се грижи за подопечните си.
Според други шефът на армията се е разделил с плешивостта си от чист професионален зор. Това пък си е направо научен феномен, така че, ако е верно, редно е да патентоваме тази привидност и да я превърнем във видимо достояние на световната научна общественост, за което, естествено, следва и да ни платят.
Според трети пък Ненчев просто преди си се бил подстригвал късо, а за зимата си пуснал на воля естествените черни къдрици. Що да не е така? Пък и това само идва да покаже колко работа има един военен министър в България тези дни, че даже час не му остава да се подстриже. Или пък, че и той, военният министър, милинкия, е човек като всички останали и точно като тях иска да си промени стайлинга. То не било за политиката, било за косата, и не за министъра, ми за плешивостта му...
Та така в нашата привидна България. Накрая, дори и да буташ врати, дори и да откриваш нови пространства, и те в края на краищата се оказват някоя поредна привидност.
И изпод нея я кал ще те опръска, а някоя особено важна новина за нечие министерско теме ще изземе новинарския хоризонт. Докато на него още нещо ново, хубаво и мъгляво отново ни се привиди...
