Преди години бях на конференция в Амстердам, която си беше истинско вавилонско стълпотворение от журналисти. Там с огромна радост намирам македонката Марина, която работи в някаква телевизия в Скопие.
Зарадвах й се, все едно си открих сънародник и за следващите три дни си станахме най-добри приятелки. Холандската столица е едно много подредено и спокойно място, толкова много, че чак ти се плаче. Малко балкански безпорядък и гръмогласие винаги ти идват добре в такава ситуация.
В свободното от лекции време обикаляхме града и обсъждахме всичко друго, но не и колко романтична част от българската история е Македония и кои от нашите царе и интелектуалци македонците смятат за свои.
Повече ни интересуваха презентациите на конференцията, коя от нас е писала по-интересен материал преди да дойде и какво можем да направим с наученото тук, като се върнем по редакциите си. А, и за гаджета и банди ставаше въпрос, но враждите от историята ги бяхме оставили да почиват в мир.
Говорихме си на английски, но от време на време исках да й кажа нещо за лютеницата или компота например и се сещах, че няма такива дума на английски. „Do you know what лютеница is?" - питам аз. „Да, да" - отвръща ми тя на чист български.
Така веднъж по вечерно време се озовахме в един от най-долнопробните кофи-шопове на града. Все пак сме от Югоизточна Европа, спим в евтини хотели и нямаме много евро за трева. Заговорихме се с бармана, който ни пита откъде сме. Македония и България, казахме ние на английски. „О, аз съм от Турция!", ухили се до ушите той. „Баклава, баклава!" - отвърнахме ние. Така му се радвахме, все едно никога славяните от Балканския полуостров не са били под турско робство. „Hello, комшу!" - поздравихме го и двете. Той ни каза, че след малко ще дойде и неговият „girlfriend". А гърлфреднът се оказва... сръбкиня. Страшно парти стана.
Бяхме се събрали почти целите Балкански съединени щати. Доволни да се видим насред големия стар, подреден и цивилизован европейски град. И никаква неприязън нямаше у нас към другия. Ние бяхме най-обикновени лежерни градски хора. Сближаваше ни това, че всички до един знаехме какво е лютеница, компот и баклава насред всичките тези фалафели в Амстердам. (Много фалафели, много шиш-таук, много нещо. Като навсякъде в Западна Европа.)
Днес се чудя дали да не се обадя на Марина да я питам каква е тази история с мегаломанските статуи из Скопие. Първо Александър Македонски като основател на нацията. Сега пък и цар Самуил, техен цар... Но ми е неудобно да зачеквам тази тема с нея, за да не разваля хубавия спомен от кофи-шопа. Какво я интересува? Пък и мен, да си призная. Това не е нашият свят. Нашият свят прилича повече на онова събиране на балканците насред Амстердам.
А пък и цар Самуил вече съм го делила с други македонци и стана доста грозно. Преди още повече години с моя приятелка от гимназията и двама македонски студенти по право, които открихме на плажа, щурмувахме дискотеките на Несебър и Слънчев бряг. С тях общувахме всеки на собствения си език и се разбирахме идеално. Докато танцувахме и нямахме възможност да си говорим заради силната музика - беше също така приятно, както в кофи-шопа в Амстердам. Но един ден седнахме да обядваме, решихме, че е време да проведем някакви разговори, не само да подскачаме по дансинга. И тогава стана страшно.
Те първи започнаха. Бедата беше, че се оказаха много начетени и подковани, а пък ние с моята приятелка не се интересувахме нито от история, нито от политика. Откъде го измъкнаха тогава този цар Самуил, вече не помня. Ние се зарадвахме, че знаят историята ни, а пък те се обидиха, че наричаме Самуил „наша история". Ех, като се ядосаха! Като изпъкнаха вените на шията им и като закрещяха...
Тогава за първи път с почуда установих, че и Братя Миладинови, и Вапцаров, и Яне Сандански, и Даме Груев и който се сетите още прочут българин от югозападния регион - всичките били македонци, дето българската комунистическа пропаганда си ги била присвоила. Дори Паисий Хиледнарски! А това, че написал „История Славяноболгарская", пак било комунистическа манипулация.
Чакайте бе хора, Василий II, дето се е бил със Самуил, е наречен от трети, независим източник „Българоубиец", задето ни ослепил войската. Значи Василий се е бил с българи, не с македонци - опитах се да мобилизирам аз беглите си познания по история и сравнително силната си логика. Пък и какво ми пука, дайте да ходим да танцуваме. Нищо не помогна. Платихме сметката, обърнахме се мълчаливо в две различни посоки и лятното ни приятелство свърши.
И сега на същия този Самуил, дето го размазал Българоубиеца и изпуснал страната изпод византийска власт, македонците му вдигат паметник насред Скопие. Толкова голям, колкото ние не сме направили на основателя Аспарух, строителя Омуртаг, покръстителя Борис и победителите Симеон и Иван Асен II. Само че паметниците понякога не са просто памет, а фалически знаци на надменната власт. Но могат да бъдат и бизнес, и манипулация, и имперско високомерие. Затова не трябва да се взимат насериозно.
В родния ми град Пловдив насред разкопания римски стадион на Джумаята - емблематично пловдивско място, се издига едно мижаво паметниче на дядото на македонската нация Филип Македонски. Той за малко да скара пловдивчани и много изложи навремето кмета, дето разпореди да го построят.
През 2004 г. тогавашният градоначалник Иван Чомаков гръмко обяви, че ще прави паметник на бащата на Александър Македонски, защото община Солун дала на община Пловдив 30 000 долара и поръчала с тях да вдигнат статуя на точно този човек. Пловдивчани не го искаха, а още повече се изнервиха, когато започнаха да питат как точно са изхарчени парите и дали нещо не е присвоено и откраднато. А Чомаков се изнервяше повече и от тях, когато почнеха да го питат за фактури.
Имало е период, в който Филип Македонски е бил прекръстил Пловдив на себе си - Филипополис. Но това е само частичка от хилядолетната история на един от най-старите градове в Европа, който е връстник на Троя. И на пловдивчани никак не им се иска заради едни 30 000 долара да им натрапват някой за основател.
И само 7 години по-късно се оказа, че областната управа иска да мести паметника, защото пречел на реставрацията на римския стадион, за която сега пък Норвегия отпуснала 750 000 лв. От тях 5000 по план били заделени за махането на нежеланата от града статуя. Разни управници, разни идеали. А пловдивчани са все така нехайни за дребнавите им битки, които често се водят и през паметници. Прекалено древно място обитават, за да се впечатляват от такива битовизми.
Но пък докато се случваше всичко това около Филип в Пловдив, в Скопие изникна паметник на сина му Александър. И на Самуил. И до 2014 г. правителството е планирало да построи още символи на промакедонската пропаганда в хубавата им столица. Да не мислите, че подбудите са по-различни от тези, с които бе побит Филип Македонски насред римския стадион на Джумаята? Или мотивите за вдигането на Альоша на Бунарджика, паметника на Съветската армия на пъпа на София? Всеки политически манипулатор си гони интереса, който няма нищо общо с интереса на обикновените хора.
Лошото е, че тези дребни партизанщини могат да станат опасни мегаломанщини и някога ми развалиха лятната почивка на морето. Заради тях не можахме с едни мои македонски връстници да си поделим цар Самуил и престанахме да танцуваме заедно, макар да ни беше приятно. Да си бяхме говорили за баклава, компот и лютеница, а не да дърпаме историята като късо одеяло, което не стига за двама.
Години по-късно в Амстердам си бях научила урока. И с балканските ми приятели в кофи-шопа предпочетохме да се зарадваме на еднаквостите си, вместо да си образуваме омраза заради някаква си овехтяла пропаганда.
Та нека вдигат паметник на Самуил в Скопие. Аз не смятам да се впечатлявам и вълнувам от това. Имам най-сериозно намерение да продължа да си живея на Балканите с комшиите от всички околни страни в същия дух, в който си прекарах времето в кофи-шопа в Амстердам. Защото когато общуваме лично, като хора - всичко е наред, само разбирателство и близост. Но тръгнем ли да контактуваме през амбициите на разни политици, на които не им пука за нас - ето ти го проблемът. И се питам - докога ще им се връзваме?
