„Беше грешка". Това кратко изречение не ни излиза от главата след цветистото телевизионно интервю на бившия национален селекционер Любо Пенев; нищо друго от лoгорейния му поток не впечатли повече.
Уви, констатацията не беше свързана с анализ на слабостите в работата му, нито с подредбата на състава или отношението към играчите. Не се отнасяше дори до оценка на ангажимента му с БФС - организацията, която по стар роден обичай рязко стана недостойна, щом го освободи от служба към нея.
Не, оказа се, че грешката е била свързана с паса му към Костадинов в онази октомврийска вечер преди 21 години. Французите я допуснали, другото било случайност. Така едно от малките големи чудеса на съвременната ни история получи съвсем профанно обяснение от самия му създател.
Използвано било някакво объркване, после имало несполучлив шпагат, Емо (умалително, израз на някогашните ни симпатии, еволюирало днес до ироничното уточнение „господин Емо") само я изритал. Ето ви футболната магия, дисектирана до обикновена механика.
Прощавайте, но Господ не е българин, просто Блан е некадърен защитник
Един почти религиозен мит, който съдържаше цялата енергия на националния ни оптимизъм, беше смазан от собствения му пророк. Нищо специално няма, приятели, беше само грешка.
В кратката констатация на Пенев вероятно има и по-дълбок корен. Именно този негов пас превърна омразния му днес Костадинов в легенда, залепи му епитета „Екзекутор на Петлите" и му отреди запазено място в управленския пантеон на футбола ни во веки веков, нищо, че е на специално работно време, обича да си поспива и пише „такъв" с „а".
Ако Пенев не му беше подал, може би ситуацията щеше да е друга. Дали грешката не е именно в това?
Всъщност, ако не се беше случила тя, нещата вероятно щяха да имат съвсем друг вид. Американското лято нямаше да се случи, Стоичков не би станал голмайстор на Световно - нещо, с което да се фука по бирени реклами; Михайлов нямаше да улови мексиканските дузпи, а после да бъде носен на ръце.
Това пък вероятно щеше да затрудни пътя му към административна слава, която днес е провиждана като най-голямото зло за футбола ни. И със сигурност Лечков нямаше да вкара гола на немците, с който и до ден днешен лъскаме самочувствието си.
Нищо от това нямаше да се случи, нямаше да има Четвърти в света, властови и медийни фелация, усещане за всемогъщество, напомпана национална гордост и десетилетия завишени очаквания. Тези неща щяха да ни бъдат спестени. Както и радостта от това да изживееш внезапна победа, да си създадеш герои, пък макар и фалшиви, да усетиш спорта като колективно еуфория.
Щяхме да сме си все същите песимистични мизерници, само че без неочаквания адреналинов кик в самочувствието. Може би това щеше да ни направи по-земни, може би щяхме да сме още по-големи мизантропи, но със сигурност управлението на БФС щеше да е друго. Беше ли грешка този пас наистина?
Дай на някого достатъчно време и той ще унищожи напълно всичките митове, с които си го дарил
Важи във всяко отношение. Но ако в ежедневните ни взаимодействия приказният елемент е запазен само за любовно опиянените, а в социалните - не е даден никому, дори когато пускаш бюлетина за него; то в спорта нещата стоят по друг начин. Това е единствената област, чиито митове продължаваме да предаваме на поколенията си под формата на сага. Важно е за нас, не за самите герои, които говорят с паразити и се подписват с правописни грешки.
Разказвайки такива истории, ние осмисляме собственото си минало, даваме му някаква стойност, животът ни не е бил напразно, щом сме преживели такъв момент. Мамка му, животът ни тук с вас ли е грешката, за която неволно говори Пенев?
В идеалното общество атлетите трябва да мълчат
Няма нужда да ни обясняват в каква посока да продължаваме, нито какво да мислим за противниците им, още по-малко да си вярват, че с физически подвиг са готови за ментални лидери. Нека си пазят механиката на играта за тях, както и междуличностната им ненавист. Ние не разбираме от спорт (бокс, футбол и т.н.) и слава Богу, че не разбираме, защото ако разбирахме, нямаше да имаме илюзии, а илюзиите раждат легендите.
Всъщност, илюзиите не са чак толкова вредни. Те са анестетик за всемирната гадост. Добре е да ги имаме в умерени дози - за писатели, актьори, журналисти, бивши президенти, футболисти ако щете. И когато те сами ги унищожат, гранивият вкус остава единствено за нас. Защото тогава разбираме, че доверието и емоцията ни са били грешка.
А когато грешките станат твърде много, как да се пребориш с впечатлението, че сам си се превърнал в някакво нелепо недоразумение.