Всички станаха спецове по душевни разстройства. А и как би могло да бъде иначе? Информацията бълва отвсякъде. Народът вече знае - да имаш психични проблеми не е срамно. Даже обратното. В определени ситуации това си е „куул". Особено ако нищо ти няма.
Говориш си с приятели - депресия. Включваш телевизора - депресия. Влизаш в интернет - пак депресия.
В медиите темата е по-актуална дори от екзистенциалния въпрос „Да бъда или да не бъда веган?" и по нея вече се изказва кой ли не. Което е отчасти разбираемо, имайки предвид тревожната епоха, в която съществуваме, и нивото на стрес, на което хората се подложени в ежедневието си.
Не е ясно обаче как сензационното говорене за депресията по сутрешни блокове от страна на певици, репортерки, риалити звезди и тук-там някой комерсиален психотерапевт помага за справянето с проблема - и дали.
Въпросът е логичен, защото клиничната депресията е заболяване, а цивилизованите хора не се ебават със заболяванията на другите. Превръщането й в поредната тема номер едно из женски токшоута и булевардни сайтове е именно това - една безсърдечна подигравка с най-дълбоките страхове на хората.
Ако си депресиран, възможно е да затънеш още повече, докато между два рекламни блока те облъчват със заплахи, че страдаш от „болестта на века", от която изходът често е смърт.
Как ли не я разнищваха темата. От телевизионен репортер, който се снима, докато получава панически атаки, през признанията на поп-фолк певици, които също се борят с този проблем и са на антидепресанти, до всевъзможни зле скалъпени и преведени публикации от WebMD за феномена. Да не пропускаме и винаги компетентните мнения на обичайно заподозрените БГ мами.
Изобщо всеки ден, всеки час, навсякъде, всеки е в депресия.
Дали ще пускаш нонстоп новини за прегазени баби на пешеходни пътеки, или за рисковете от Ешерихия коли по морето, или ще се заиграеш с друг тип катастрофи - тези в човешката душа - няма разлика.
Все печелиш популярност, зловещо подхранвайки интереса на аудитория от уязвими хора, със или без здравословни проблеми, сред които тук-там някой егоцентрик, търсещ новия тренд.
Това помага за справянето с психическите разстройства, колкото воайорството в терористичните нападения помага за намаляването на атентатите. Тоест - не помага. Даже вреди.
Освен това всеки трети хипохондрик без работа или всяка богаташка щерка със зле направени устни, наличието на които я тормози емоционално, лесно може да се впусне в актуалния тренд, да реши, че е в депресия и това да определи новото й аз.
Както и всеки, който малко се е натъжил и иска да е център на внимание. Да бъдем честни.
А и да не забравяме, че напълно официално „Психология" е най-желаната специалност в Софийски университет "Св. Климент Охридски" тази година. Нали и тези хора трябва да разбират от нещо, все пак.
Според Американската психиатрична асоциация всеки шести човек изживява депресия в някакъв етап от живота си.
Това обаче не оправдава превръщането й в средство за докарване на телевизионни рейтинги и небрежно, но осезаемо стимулиране на индустрията с хапчета на гърба на объркани хора. Къде депресирани, къде просто с тъпа работа и кофти брак.
Разбира се, една търговски ориентирана медия не е длъжна да служи в интерес на обществото и може да си предлага кажи-речи каквото си поиска съдържание.
И все пак разпространяването на повърхностни, псевдонаучни знания вече става малко прекалено.
Да, от една страна е добре да се говори открито за проблемите на хората, но е леко лицемерно по цял ден да бълваш сензации за пътни инциденти с много жертви и изнасилени девойки, а после с преиграно загрижена физиономия да нищиш „най-масовата болест на съвремието ни", която ежедневно бива изостряна именно от чувството за безпорядък, безпомощност и безпътица, което медиите внушават.
От друга страна, не е лошо да се консултираш с психотерапевт, както те съветват „по телевизора", ако подозираш, че имаш нужда, но преди това пробвай да изгасиш екрана и да изтичаш няколко километра в парка. Може пък и да помогне. Със сигурност няма да навреди.
При всички положения търсенето и предлагането на добри новини и положителни примери би имало далеч по-смислен ефект за обществото в борбата му с психическите разстройства, отколкото списък на „десетте известни холивудски актьори, които признаха, че страдат от обсесивно-компулсивно разстройство". Или какъвто и да е пореден подобен, никому необходим, словесен бълвоч.
