Едно от най-неприятните неща за много хора в България е да отидат на лекар, вероятно заради страха от това каква диагноза ще чуят.
Дори при появата на остри болки, които месеци наред инатливо отказват да отминат, масово се практикува отлагането на посещение при личния лекар с логиката "Ама то ще мине".
Да, ама "то" така и не минава. Преди месец и половина се озовах в същата ситуация. Стоически пренебрегвах лекия дискомфорт в коремната област докато една съдбоносна нощ не се събудих от болка и след това почти не мигнах. Човек ще си каже, че съм повикал линейка или поне още на сутринта съм се закуцукал към кабинета на личния.
Глупости... Търпях като куче още почти седмица, докато положението не стана нетърпимо. Така най-накрая се озовах в една столична болница, където се оказа, че страховете ми за някаква смъртоносна болест са били напразни.
Големият ми проблем била една малка херния.
Ама много мъничка, нюню, дотолкова, че никой да не прояви желание да ме оперира. Вместо това хирургът ми каза да отивам на море. "Ама, докторе... боли ме", контрирах аз, преди той да ме пореже (не буквално, както се разбира) с "Абе, млад човек си. Нищо ти няма". Онази магическа диагноза, която хем е приятно да чуеш, хем не обяснява как така нещо те боли.
Попитах все пак дали все пак не трябва да предприема нещо. "Спри да ходиш по лекари", гласеше краткият му и ясен съвет.
Малко като в онзи виц, в който пациентът казал на личния си лекар "Докторе, боли ме като се пипна тук", а докторът отвърнал "Ами не се пипай тогава".
В моя случай хирургът може би беше прав. Няколко седмици по-късно положението е значително по-добро, а все още не съм бил ползван за източване на някоя клинична пътека.
Но нека си го признаем - мнозина се страхуват именно от това, че стъпят ли в болница ще им намерят поне 3-4 неща, които да изискват спешна оперативна намеса.
Покрай всички вълнения около Здравната каса, пациентите вече живеят със страха, че всеки лекар гледа на тях като на прасенце-касичка.
От моя случай може да се направи изводът, че не винаги е така. Но покрай прегледите разбрах, че преди години са ме измъчили с една напълно излишна процедура, за да изкара друга болница някой друг-лев от мен. Е, как да отидеш после на лекар?
От една страна го има страхът да не те завлекат из мътните, полу-престъпни дебри на здравеопазването - да минеш "една бърза операция за всеки случай", след което само фиктивно да се води, че запълваш болнично легло. От друга го има варианта да получиш диагнозата "Нищо ти няма" и да се чудиш как от нищо те боли нещо.
Не бива да забравяме и страшната възможност наистина да открият сериозен проблем със здравето ти. А хипохондрията, както знаем, е страшна болест.
Защото освен хората, които с месеци стискат зъби и се блъскат с обезболяващи, вместо просто да отделят няколко часа за болнични обиколки, има и един друг тип. Става дума за онези, които само да кихнат и вече са си взели болничен и са тръгнали към личния си лекар.
В главата на хипохондрика винаги става дума за "най-страшното". Технологиите също не помагат - диагнозите на "чичко Google" най-често потвърждават най-големите страхове на хипохондрика, а именно, че "ще се мре".
От тийнейджъри до пенсионери вече се опитват сами да определят от какво са болни вместо да попитат своя лекар. Въвеждат симптомите си в популярната търсачка и след това се доверяват на диагнозите на съмнителни сайтове. Шокиращо, според Google резултатът най-често е рак.
Имаш главоболие? Рак. Усещаш напрежение в коляното? Рак. Онзи изяден от кариес зъб, от който са останалите само стените, "нещо те наболява"? Познай. Точно така - рак.
Когато все пак се стигне до посещение при лекар, реалността може да се окаже по-различна. Един антибиотик и платена такса на джипито си по-късно вече се лекуваш от далеч по-лекото заболяване, но не и от онази вечна тревога в мозъка ти. И така до следващия път, в който нещо те заболи.
Тогава вариантите са два - или позитивното мислене "Ще мине", или търсене на диагноза в Google.
А да отидеш на лекар всъщност не е чак толкова трудно. В крайна сметка диагнозата може да гласи "нищо ти няма".
