Нищо не разбирам от алпинизъм. От онази порода хора съм, които предпочитат лятото и безкрайния морски хоризонт пред снега и острите върхове за изкачване. В личните си покорени върхове имам един клет поход до хижа "Иван Вазов" и лаишка разходка в подножието на Калин 1 и Калин 2.
От тези кашкавал туристи съм, дето пускат майтапчийски коментари, че снежната планина е най-красива през прозореца на хотелската стая и много се смея на закачката, че на турски алпинист се наричал "баир будала"...
Днес това не ми е смешно.
И повече от всичко искам просто да се събудя и целият Facebook да е пълен с възторжени статуси с големи букви, сърчица, елхички, ухилени емотикони и емоционални възгласи, че Боян Петров е добре. Че се е върнал, че е спрял някъде по лагерите в подножието на този осемхилядник, чието име чух сега за първи път, че нещо супер неочаквано се е случило, но той го е преодолял и ето на - тука е, има го, продължава.
Искам надеждата, че е избегнал смъртта, да се оправдае и причината да го няма вече пет дни да се окаже някаква съвсем нищожна и обикновена за такъв подготвен боец като него.
И искам после, когато се върне, да го посрещам на летището с още радостни българи ей така, неподготвено, но заедно. Искам след това да го гледам по абсолютно всички телевизии, да чета интервюта с него във всички издания, в които по неговия спокоен начин да ни обяснява, че нищо кой знае какво не е станало и това са рисковете на планината, това е цената на упорството, това е битката с природата, в която оцеляват само най-смелите и подготвените.
Искам него да гледам, никакви политици не ща, никакви псевдо звезди и псевдо родолюбци, никакви Евровизии, европредседателства и мижави политически напъни! Искам такива хора като Боян Петров да ми говорят за това, което ги вълнува - за планината, за върховете, за диабета, за двете срещи с рака и преодоляването му, за Пирин и защитата му, за природата, за силата на духа.
Ще седя и ще слушам, ще попивам думите на този човек, до една ще ги запомня. Защото той знае какво говори, винаги е знаел. От истинските герои е, тези, които правят нещата така, както им го диктува човешкото, както им го определя достойнството.
От много малкото, останали такива е - толкова малко, че ги губим от поглед в малките си хамстерски клетчици, където тичаме като изоглавени в пластмасови търкала и си мислим, че сме по пътя на нещо, че напредваме. И в това обречено търчане плюем всичко наред, за да можем да оправдаем сляпата си агресия като я наречем съпротива.
Герои ни липсват на нас, озверелите българи. Такива хора, които те карат да си мислиш, че има и останала добродетелност, и чест има, и страст да правиш нещо докрай, и смисъл да доказваш, че и невъзможното е възможно.
Човеци не останаха, на които в природата им е да вървят срещу течението и от битката си с него да правят електричество.
Нямаме си добри примери отдавна. Не вярваме, че усилието да правиш нещо, в което вярваш, си заслужава, нищо, че рискът може да е голям. Наричаме дръзващите ненормалници, луди глави, цъкаме с език над съдбата им и от домашните си кресла развиваме десетки сценарии, според които участта им си е тяхна вина, а мисията им е диагностицирана лудост.
Не знам колко пъти прочетох из интернет какво трябвало да направи Боян Петров, пък какво изобщо не трябвало да предприема, как диабетът си е диабет и то си имало значение, как така ставало, когато не си прецениш рисковете. Само дето човек като Боян Петров чудесно си е преценил рисковете.
И последният, на който би се подложил, е да си мишкува, като се приеме за нефелен. Да се напъха в категориите на малките души, за които да изкачиш един връх, да покориш една височина, да бутнеш една стена или да минеш от другата й страна, да бориш себе си с все страховете и слабостите си, е изкукуригване, комплекс.
Много ги знаем ние на думи "правилните" неща, "умните ходове", но когато имаме нужда от вдъхновение и порив, от сила и вяра, търсим лудите глави.
И като сме на път да ги загубим, единственото, което се сещаме да правим, е онлайн да призоваваме господ на помощ и да пишем фейсбук молитви във вид на статуси. Не ни стиска да правим като тях, не ни стиска!
Боян Петров беше казал някъде, че няма в речника си думата "мързи ме" и израза "не мога да направя нещо". Всичко правел с огромно желание и с хъс. И с блясък в очите, той бил най-важен. Един път се разминах с него в едно телевизионно студио.
Досрамя ме да му се бутам да се запознаваме, но си казах, че при следващата ни среща просто ще го спра да го поздравя. И така ще направя. С блясък в очите и огромно желание поне малко да съм като него.
