2017-та е към своя край. Скоро ще оставим зад гърба си още 365 дни - дни на радост, тъга, успехи и провали. Идва нова година, която ни носи нови надежди и страхове от неизвестното.
Именно сега е моментът за равносметка на преживяното и поглед в бъдещето - както в личен, така и в обществен план.
Webcafe.bg за трета поредна година зададе своите въпроси на популярни и интересни личности, които са утвърдени в своята област и са имали своята успешна 2017 г. Те се осмелиха да разкрият пред нас своята равносметка за отминалата година и очакванията си за 2018-та.
Започваме с упътвания за посоката, която българското кино е поело.
Стефан Командарев е един от най-успешните съвременни български режисьори. Негови са многократно награждаваните у нас и в чужбина „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" и "Съдилището". Последният му филм "Посоки" беше селектиран в престижната програма "Особен поглед" в Кан. Филмът разказва историите на няколко души, пътуващи с таксита из София. „Посоки“ ще има своята премиера в България на 26 януари 2018 г., а Командарев вече работи и по следващия си проект - „Патрулки“. Ето какво сподели режисьорът за отминалата година и очакванията си за следващата:
Добра или лоша беше 2017 г. за България?
Аз не съм много по обобщенията, трудно мога да кажа за България. Мога да кажа за това, за което имам наблюдения и е моята област. За българското кино беше хубава година, защото излязоха добри филми; български филми бяха на много важни, големи фестивали. Нашият филм беше в Кан. Филмите на колеги също бяха на страхотни фестивали, излязоха по кина в цял свят. Например, наскоро бях в Испания. В рамките на един месец там по кината излизаха два български филма. Нещо, за което самите испанци казваха, че не се е случвало от много години.
В личен план за мен беше много успешна година със страхотно начало – фактът, че нашият филм беше селекциониран в Кан. Работя върху нов проект за филм. Така че дотук добре, както казал оня, дето падал от 10-ия етаж, докато минавал покрай петия.
Кое беше най-важното събитие на годината?
Пак генерално ми е трудно да кажа. За нас събитието беше това, че бяхме в Кан. Български екип от 20 души мина по червения килим и представи филма. Получихме невероятна реакция от страна на публиката. След филма зрителите станаха, обърнаха се към нас (нашата групичка беше в средата на залата) и 7-8 минути тези хора ни гледаха и ни ръкопляскаха. Даже Стефан Денолюбов го е заснел това на клипче, беше невероятно. Дай Боже, по-често български филми да има на такива места.
Кои бяха трите най-добри филма, които гледахте през годината?
Със сигурност „Аз, Даниел Блейк“ - невероятен филм. Скоро гледах заедно с децата ми и много ми хареса българският филм „Възвишение“. Изгледах няколко стари филми, които много ми харесаха и не бях гледал, на братя Дарден - „Розета“ и други. Общо взето това е, което се сещам в момента.
Как си представяте България в края на 2018 г.?
Аз съм от оптимистите. Останах в България, както беше онзи виц за песимистите и оптимистите. Аз съм от тези, които останаха тук, тук са ми двете деца и се надявам да има повече оптимизъм и достойнство. Достойнство и за възрастните родители, и за в бъдеще - като морални насоки за децата.
Личният урок от тази година, който няма да забравите?
Моят урок от тази година, аз по принцип си го обичам и не ме е подвеждал, е да рискувам. Когато рискувам, печеля. Рискувахме през януари да изпратим абсолютно груба версия на филма (бел. ред. „Посоки”) на фестивала в Кан – взеха, че ни селекционираха.
Да продължа да рискувам и да мога да правя нещата. Да не изчаквам, а да действам.
В каква посока върви българското кино?
Българското кино като цяло в последните няколко години върви в много добра посока. С всички тези пробиви, които български филми направиха и на големи фестивали, и като дистрибуция по света. Въпросът е, че тази добра насока трябва по някакъв начин да бъде обгрижена - и от страна на промени в законодателство, и промени в закона за кино, и насърчаване на това да има по-голямо многообразие. Като повече нискобюджети, микробюджетни, дебютни филми... Защото, каквото и да си говорим, принципът е един и същ – има ли повече филми, има ли повече колеги, които правят своите дебюти, има по-голяма вътрешна конкуренция и крайният резултат е, че самите филми са по-добри.
Коя е най-забавната история от пътуване с такси, която Ви се е случвала? (бел. ред. Въпросът съдържа лек спойлер за сцена от филма „Посоки“)
Най-забавната истинска или от снимките на филма, която е пак моя? Много сложен епизод (от снимките на „Посоки”) с Иван Бърнев и с Герасим Георгиев – Геро. Вие знаете - всеки епизод е заснет в един дубъл. И този много сложен епизод с тях двамата завършва на един булевард, в който единият от актьорите вече трябва да го играе, че е умрял, а другият да се чуди какво да прави.
Колата е спряла, камерата работи, актьорите играят, и в този момент истинско такси спря до нашето такси. Отвори се вратата и шофьорът, истинския: „Колега, какво става? Проблем ли има?“. Актьорите запазиха самообладание, продължиха да играят. Но този човек, воден от тази прословута таксиметрова солидарност, продължи да пита: „Колега, всичко наред ли е? Нещо да помогна?“. В резултат на което ние трябваше да прекъснем дубъла, защото „трупът“ на задната седалка започна да се хили, на предната седалка актьорът не можа и той да се сдържи и започна да се хили. И в крайна сметка дубълът се провали, но остана готиното усещане и хубав спомен.
