Наясно съм какво искат хората, когато отиваш на интервю за работа.
Дисциплинираност, умения за работа в екип, висока мотивация, добра финансова култура, иновативност, креативност, отлична компютърна грамотност, внимание към детайла, опит в ръководенето на кадри, амбиция и желание да се развиваш.
Срещу само тези няколко неща можеш да получиш мечтаната работа за 1100 лв. заплата на 600 лв. осигуровки, възможност за развитие и опция за хоум офис, ако кепенците хлопнат в поредния локдаун.
Звучи много добре, но, за жалост, аз не притежавам немалка част от гореизброените изисквания. Имам финансова култура, в смисъл, че притежавам дебитна карта, на която да ми превеждат парите, и компютърна грамотност, равняваща се на работа с 30% от капацитета на Word.
Само дето нямам идея какво значи да си мотивиран, амбициран и иновативен.
За мен тези думи са малко като "удавяне", "щастие" и "воля". Теоретично знам какво означават, но не мога да проникна в тях и да ги разбера, тъй като никога не съм се давила и не знам дефиницията на "щастие".
Също така никога не съм се амбицирала за нещо, не познавам волята и само гадая какво е усещането да си мотивиран. Сигурно е хубаво. Представям си го като някакъв устрем, някаква яснота какво искаш, кой си и накъде вървиш, вместо познатата ми мъгла, вечно търсене и екзистенциална тегоба.
Когато бях малка, родителите ми направиха опит да култивират у мен самодисциплина и воля чрез спорт. Признавам, че това може би е най-добрият начин и много деца стават Григор Димитров, Леонардо ди Каприо и Джеф Безос, защото родителите им като малки са ги записали на спорт. Само дето при мен не проработи.
Първо беше художествената гимнастика. След 6 месеца тренировки и съчетания на музикалния фон на "Патешки танц", майка ми и баща ми дойдоха да видят какво е постигнала малката им принцеса и плакаха. Мислех, че е от радост, но години по-късно ми споделиха, че в този момент за първи път са осъзнали, че не съм гениална.
Това обаче не ги отказа да формират една волева и амбициозна личност, която да преуспее в живота. Записаха ме на плуване и предплатиха карта за един месец, в който се очакваше, че ще овладея поне най-елементарните стилове: кроул и бруст.
Не бяха предвидили обаче, че на 4 години вече бях гледала "Орка - китът убиец" и след като погледнах басейна, заявих, че вътре има косатки и категорично отказах да вляза. Имаше малко писъци и разправия, но отстоях себе си и не влязох. Нещо от плуването обаче остана - понякога ходя на басейн да чета криминални романи и от време на време, когато съм на море, влизам в морето.
Последваха народните танци. Ходих 6 години. На една от снимките, на която с ансамбъла на читалището танцуваме в Южния парк с красиви, шопски носии, се виждат перфектно наредените крачета в цървули на момичетата, които играят копаница със стегнати плитки и насилени усмивки. Само моите крака не се виждаха.
"Може би...", казаха си нашите,"с бойните изкуства ще се чувства в свои води".
И ето ме, амбициозна гимназистка, която след училище ходи на таекуон-до в друго училище. Половин година наказания "лицеви опори" за закъснение и ето че дойде време за първия изпит - за бял колан с жълта черта.
За всеобщо съжаление, не бях допусната, защото треньорът прецени, че не съм била готова да се пробвам за чертата. Тогава сякаш се доближих до онова, което хората наричат "амбиция" и казах на майка ми, че искам да ми купят добок. Зарадвана, че не съм се отказала от таекуон-дото, тя веднага ми купи добок. Никога повече не отидох на таекуон-до. Явно амбицията беше припламнала за момент, но бе угаснала твърде бързо.
Уви, леката атлетика също не се оказа моят катехизис. Стигнах до участие в състезание на 800 метра, но на първия завой паднах, останах пред-предпоследна и след този случай...се отказах.
Разбира се, спортът не беше единственият начин родителите ми да ме превърнат в мотивиран за успехи човек, далеч не. Някъде между плуването и народните танци, тръгнах на пиано и... о, чудо... ми харесваше.
Успехът ме следваше сам. Учителката ми каза, че "май имам талант" и на 7 години, облечена в копринена, бледорозова рокля, изнесох самостоятелен концерт в Столична библиотека пред повече от 100 човека. Роднинската еуфория нямаше край, а аз явно най-сетне бях намерила призванието си.
В деня след концерта с радост си броях букетите и повтарях любимия ми момент от концерта - поклона. Харесваше ми да ми пляскат, харесваше ми да ме хвалят и да ми казват, че за първи път чуват някой на моята възраст да изпълнява "Котешката алея".
После обаче стана тя каквато стана. А именно: стана трудно.
За да продължа напред и да се насоча към логичната си следваща стъпка, влизане в музикалното училище и превръщане в най-младата пианистка, свирила в Роял Албърт Хол, трябваше с часове наред да седя на пианото, да уча солфеж и да свиря, да свиря, да свиря. Изискваше се упоритост и мотивация.
Затова направих това, което умея най-добре и винаги ми се е отдавало: отказах се.
Майка ми каза, че се надява някой ден да си върна любовта към музиката и наистина, само десетина години по-късно започнах да ходя по хардкор концерти и да изпивам по 9 големи, наливни бири "Столично", докато от тавана на О!Шипка капеше пот, а голи татуирани мъже скачаха от сцената и излизаха от клуба на носилка с по някой счупен крак. Любовта ми към музиката просто беше минала в друго агрегатно състояние.
Уви, липсата на мотивация и амбиция не ми помогнаха и в университета, където в продължение на 2 години и половина магистратура ходех по психиатрии, за да се самосугестирам уверено, че страдам от всички диагнози, започващи с F в МКБ-10, но накрая ме домързя да пиша дипломна работа и така и не станах дипломиран клиничен психолог.
Амбиция-дефицитът се отрази и на служебното ми развитие, което ту тръгваше от само себе си, ту зацикляше на едно място за няколко години, докато не се случи нещо, което насилствено да ме накара да се размърдам. Не помня някога да съм търсила активно работа или да съм полагала усилия да си намеря такава.
От време на време някой ми предлагаше работа, аз се съгласявах и оставах там, докато не станеше време да си ходя поради някакви други, най-честно външни обстоятелства.
Ако преди години не ми се беше наложило да замина за Южна Америка, за да се омъжа, вероятно още щях да сканирам вестници в скромна мониторинг агенция, в която с колежката обичахме да гледаме стари хоръри след прегледа на сутрешната преса.
В крайна сметка, амбициозността не е всичко. Или поне се надявам да не е, защото ако някой ден ми се наложи да пиша мотивационно писмо за мечтаната работа за 1100 лв. заплата на 600 лв. осигуровки, възможност за развитие и опция за хоум офис, ще трябва да лъжа.
Просто не мога да покрия изискванията.
