Без значение какво се случва по широкия свят, без значение дали на родна почва хвърчат оставки, а на чужд фронт се водят войни, новините преди дългите уикенди започват с едно и също - репортажи за трафика по пътищата.
Кадрите най-често показват батални сцени, очукани брони, ожулени калници и някоя и друга кола на "Пътна помощ", която съдейства на поредните закъсали.
Но най, ама най-честата гледка в тези клипове са задръстванията - големи, необятни задръствания. "Километрични", както казват колегите журналисти.
Именно изнервеният трафик води след себе си вбесени водачи и напрегнато шофиране, което пък влачи след себе си и пътните произшествия и разваля всякакво усещане за почивка и празник. И решение като че ли няма...
Повечето шофьори питат къде е държавата в случая и са прави. Всеизвестно е, че в България има магистрали, но те не са точно като магистралите на запад от Скопие, малко по така са. Имат малко повече дупки и неравности и много повече джигити, като последните всъщност създават най-големия хаос по пътищата.
Парадоксално, но факт - тези, които карат с най-голяма скорост, допринасят най-много за забавянията и задръстванията. Те образуват стройна колона в лявата лента, която не дава на разумно каращите да изпреварват, а и са най-голямата предпоставка за ПТП-та.
Така постепенно държавни институции и неправителствени организации започнаха да осъзнават, че ордите катаджии, подредени в редици по банкетите, въоръжени със стоп-палки, дрегери и триноги, не са достатъчни. И най-накрая през април тази година успя да изкристализира идеята за камери, които ще сформират системи за средна скорост.
На повечето от нас ни е ясно, че ако някой стигне от София до Стара Загора за час и 10 минути, няма как да е карал със 140 км/ час.
И знаем, че той е намалил и е минал като на парад пред полицаите, предупреден от примигващи насреща колеги, или от някое мобилно приложение, след което е натиснал педала до ламарината и отново е вдигнал далеч над позволената скорост.
Затова системите за средна скорост имат огромния потенциал да се окажат разковничето, след въвеждането на което няма да четем ужасяващи статистики, причинени от дългите уикенди.
Къде обаче е личната отговорност, ще попитат други, и отново ще са прави, защото понякога сами се вкарваме в кошмарните задръствания, псуваме и не осъзнаваме, че можем хем да избегнем тапите, хем и да ги предотвратим. "Ама как, бе, младеж, как да го свържем?!" или в случая: "Как, бе, младеж, откъде да минем?!".
За да си отговорим, е необходимо само да се вслушаме в предупрежденията на КАТ следващия път и когато оттам кажат, че се очаква струпване на голям брой автомобили на магистрала Х, ние да изберем алтернативен маршрут.
Да, пътят обикновено е по-дълъг, защото е двулентов, но спестените нерви и цена нямат. Цена нямат и спасените животи, които са далеч по-важни от пристигането час по-късно.
Противно на масовото схващане, голяма част от второстепенните пътища - Подбалканският път и обходният маршрут към Гърция през Юндола например - са в чудесно състояние. Вярно, по тях не може да се кара с и без това неприемливите 180 км/ час, но както казват опитните инструктори, който бърза - да е тръгнал по-рано.
През май месец в България има два дълги уикенда и със сигурност отново ще станем свидетели на ада на "километричните задръствания".
От всички нас обаче зависи това да е един от последните пъти, в които виждаме такива неконтролируеми стълпотворения. За всеобщо добро е.
