Няма как да забравя моята първа среща с Димо Стоянов - на специално място в специално време на оптимизъм, очаквания и вдъхновение.
Фестивалът "Рок в Рила" през 2007 г. край село Бели Искър събра най-актуалните рок групи у нас в онзи период. Тогава в България вече се оформяха големите културни и ценностни сблъсъци, разделящи ни и до днес.
В хотела в Боровец, където се настаняваха групите, се разстилаше моден нощен клуб някъде на долния етаж. И там, в Долната земя - турбо фолк, така пробивен, че огласяше и лоби бара.
Като се качиш на няколко километра далечина в планината обаче, голямата сцена те привличаше с нещо съвсем различно. На нея едни след други се изреждаха банди като "Остава", P.I.F., Gravity Co., "Сигнал", "Конкурент", "Каскадьори", "Габана". Звукът беше безмилостно мощен, за да прочисти всичко остатъчно от чуващото се в хотела.
Тогава с първата ми група изобщо не можехме да свирим, но имахме някакво непреодолимо желание да се научим и бяхме получили шанс да се изявим на фестивала. Групи като излизащите след нас ни се струваха недостижими. Възхищавахме се на Gravity Co., със звучене сякаш от далечното бъдеще и с едно меко, премерено, чувствено пеене на Явор Захариев.
Възхищавахме се и на P.I.F. с тяхната толкова искрена и мелодична музика. Можеха да са смешни, можеха да са тъжни, а Димо без усилие успяваше да те докосне с всяка песен толкова естествено, сякаш това е най-лесното нещо в музиката. Пък то е най-трудното...
В онзи момент "Приказка" беше най-познатата за всички ни песен и като я засвиреха, не беше нужно Димо да пее - публиката я изпяваше вместо него. Но пък творчеството им беше изключително богато още тогава. А текстовете стигаха толкова дълбоко и казваха толкова много с толкова малко думи - същинска противоположност на музиката, която щеше да завладее пространството няколко години по-късно.
Колко групи могат да се похвалят с такива песни още в първия си албум? Освен "Приказка", в него бяха и "Колело", "Невидимо дете", "Камбаните", "Вали"... "Невидимо дете" ми стана любима едва като я чух на живо там. Оттогава съм бил на толкова концерти на групата, но нищо не може да се замени с онзи първи път.
Бяхме хлапета на по 17 години, нямахме коли, а P.I.F. бяха сред тези, които се съгласиха да ни закарат обратно, като ни поберат някак при себе си сред всичките си инструменти.
Всъщност бяхме изумени колко добре се държаха с нас всички, но за тях това не беше нещо ново. Димо подаде ръка на много млади групи през годините.
Онзи период определено беше специален за българската музика, защото във въздуха витаеше една очарователно наивна надежда. Банди като P.I.F., "Остава", "Анимационерите", Gravity Co. вече бяха поставили едни стабилни основи на алтернативното течение. Те променяха посоката, променяха представите за това какво може да бъде успешно на българската сцена.
Мислехме, че от там пътят е само нагоре - за тях и за по-младите групи, които настъпваха и щяха да създадат една златна българска алтърнатив ера. Пък другото - онова, което се чуваше на долния етаж в хотела - то щеше да потъне някъде вдън земя, нали така?
Важното е, че P.I.F. до последно не спряха да творят и да вдигат нивото на заобикалящата ни среда.
Следващата ми среща с Димо беше години по-късно, когато вече работех в Webcafe.bg и отидох да му взема интервю. Разговорът бързо се превърна в курс по правене на музика за начинаещи и той ми сподели безценни неща, които дотогава не бях и предполагал. Обясни ми как използва цялата техника в гаража, който по онова време му служеше като студио - посвирихме на синтезаторите и китарите, послушах ранни версии на миксовете, които тогава правеше за новия албум на P.I.F.
Винаги беше толкова ведър, пък и толкова словоохотлив, нямаха край нещата, които исках да го питам. Помня, че накрая ми каза: "Ако някога ви трябва някаква помощ или имате някакъв въпрос като правите песните - само елате при мен, аз затова съм тук".
За щастие, това далеч не беше последното ми интервю с него. Последваха и още доста срещи по разни клубни и фестивални сцени, а P.I.F. продължаваше да се развива с все по-идейни концерти, смесващи театър и музика, докато Димо - актьор по образование и по душа, постави и първия си авторски спектакъл "Кой прибира сутрин звездите?" .
Междувременно възникна Innerglow и едни от най-уникалните отзиви, които съм получавал за новата група, бяха от него - при излизането на Chained In Love ми сподели колко обича да си я слуша по време на пътувания. Като се появи So Long, той ми се обади да ми каже, че я пуска на разни хора с думите: "Ето! Това е българска група!".
А пък аз си казвах, че ние от нашето поколение никога няма да успеем да направим толкова, колкото направиха те. Защото P.I.F. и групите от тяхното време не просто проправиха пътя, но и ни показаха колко хубава може да бъде българската музика.
И как може да ни влезе под кожата, да стане част от най-ценните ни моменти и да ни въздейства със същата сила като тази на любимите ни западни групи.
Димо можеше да направи още много. Тепърва ще осъзнаваме какъв човек загубихме, защото пропастта между хората расте - и способните да ни сближат стават все по-малко.
