Помня как преди 3-4 години четох статия за мръсния въздух в Ню Делхи, столицата на Индия. Там положението беше (и все още е) толкова лошо, че хората са принудени да ходят с маски. А тези, които нямат пари за такива (т.е. мнозинството), крият лицата си с носни кърпи и шалове.
Спомням си и какво си помислих, докато гледах снимките на прикритите лица, подаващи се от мъглата, която се брои за въздух - що за живот е това да не можеш да излезеш без маска?
Иронията застигна мен, вас и целия останал свят миналата пролет - "Присмивате се на индийците и на китайците? Ще им се присмивате под своите собствени маски. Те поне са тренирани, вие тепърва ще свиквате."
И свикнахме. Маските - макар и не заради мръсния въздух - се настаниха трайно в ежедневието ни. Из джобовете на якетата, палтата и дънките ни се мотаят такива за многократна или еднократна употреба. Ровим за тях в жабката на колата или из чантите.
Маската замени смартфона, който преди това замени дистанционното, като предмета, който редовно търсим няколко минути из дома си, а той вече е "в ръцете ни" - в случая с маските - или под брадичката, или на китката ни.
Не свикнахме обаче дотолкова, че да не мрънкаме. Ако имахме избор, повечето от нас не само ще изхвърлят маските, а направо ще ги залеят с бензин (или останал спирт за дезинфекция) и ще ги запалят. Ще танцуват в кръг около тях като диваци, преборили чумата, и ще пеят яростно "Усмивката, тя привързва човека към човека", правейки се на по-социални, отколкото са.
Маските обаче имат своите ползи, които за една година понаучихме и от които се възползваме без оплаквания.
На първо време се превърнаха в чудесно оправдание да си асоциален и да не поздравиш някой неприятен познат. Спестиха ни много от малките разговори, започващи с незаинтересовано "Как си?" и завършващи с изначално обреченото "Чуваме се и ще се разберем да се видим!".
"О, видял си ме онзи ден на улицата? Ще прощаваш - не съм те познал заради маската!" и производните му влизат в употреба, когато вече не можеш да избегнеш противния ти субект. Защото маските може и да скриха лицата ни, но не ни отучиха от това да се лъжем в очите.
И като казах очите - маските все пак ни възпитаха да им обръщаме внимание. Показаха ни, че можеш да познаеш много от познатите си, без да виждаш цялото им лице. Едни очи стигат. Това, дали ще индексираш, че си разпознал някого, или ще постъпиш като в горния пример, е друго нещо.
Чисто практичните ползи също не са малко. Дамите например не е нужно да прекаляват с грима, ако ще ходят само до магазина или дори до мола.
Нещо за подчертаване на очите и толкова - червилото се спестява със сигурност, а фон дьо тен, перли, контури, маркери и блажна боя също могат да се пропуснат или ограничат. Вместо 30 минути пред огледалото, вече стигат десетина (стрелям напосоки, защото за всеки мъж, чакащ жена да се гримира, изгубеното време всеки път е "вечност").
Налице са и унисекс ползи. С маска можеш да се прозяваш публично, да се хилиш публично, дори да си припяваш без глас песента от слушалките, без да се страхуваш от това, че ще привлечеш погледи, от които да ти спадне. Кефът, нали.
Може дори инфантилно да се плезиш на хората, освен ако не те е гнус от вероятността езикът ти да докосне плата. И без това детинските реакции и поведение във възрастните проличаха около пандемията и мерките.
За капак маската влияе и на чисто българските кулинарни навици - да консумираш чесън и лук за "живот и здраве" (имунната система, анти-вампири, трето, пето..) вече не е смъртен грях, който се наказва с остракизъм. Не е нужно да се криете по ъглите на автобуса или метрото, нито разговорите с всеки срещнат да се осъществяват с гледане настрани. Ще спестите и от дъвки. Маската поне донякъде прикрива "срамните" ни диетични навици.
Но не са оправдание да не си мием зъбите. Не вярвам, че трябва да стигаме дотам, че да го казваме/пишем, но ето на... Последната година и на това ни научи.
Не на последно място, маските се оказаха безценен аксесоар, когато подминаваме поредната протегната ръка в някой подлез, на някой тротоар или спирка. Била тя на дете, инвалид или възрастен човек. Пак се правим, че не чуваме молбите за подаяние, но го правим с още по-голяма илюзия за анонимност, когато лицето ни е скрито.
Маската се превърна в средство да скрием срама си, когато не искаме да дадем, когато не желаем да помогнем.
Маските безспорно носят много неудобства - от затрудненото дишане, през обриви, запотени стъкла на очилата ("Пу, д*** тъпата маска, пу мама ти...", както бяха увековечени в национален ефир) до това да не разбираме какво си говорим.
Егоизмът ни обаче ни кара да забравяме, че отвъд всички шеговити (и не толкова шеговити) ползи, те всъщност имат важна цел - евентуалното опазване на животи.
"Маските са за да мълчите" гласи един привидно дълбоко заключение, което беше споделяно многократно онлайн от хора, които преди това със сигурност неспирно са "говорили" и правили толкова много да променят света около себе си. Не, маските са, за да не се озове (още) някой в "Пирогов" заради чуждо безхаберие. С маска - тъкмо пробвах - може да се говори, въпросът е имаш ли какво да кажеш и има ли кой да те чуе.
В крайна сметка, ако съдим по всички тактики за отбягване на мерките - не само на маските - ще осъзнаем, че здравето и животът за мнозина сякаш не са такава особена ценност. На първо място е изкривеното разбиране за свобода преди всичко.
Че как смеят да крият лицата ни зад маски? Да не сме Индия или Китай?
