Докато костите ми се открояваха през кожата и не можех да спя настрани заради стърчащ кокал на хълбока, не разбирах диетите. Нито защо хората се подлагат на тях. Разговорите за храна ми се струваха безсърдечно отегчителни.
Закусвах баница с боза, обядвах McDonald's и вечерях пица, пиех по 3 литра кока-кола на ден и онзи хълбок продължаваше да стърчи, а разни хора не спираха да ми казват, че мъжете кокали не обичат и да взема да се загладя малко.
Няколко години спокоен живот, доста опаковки хапчета и едно дете по-късно обаче тялото ми неочаквано набъбна до размерите на бременна Годзила. И се почна: 90-дневна диета, кето диета, средиземноморска диета, Дюкан-мюкан пр. мъчителни, варварски хранителни режими, които ме караха освен дебела, да се чувствам и нещастна.
И тогава решението дойде от небето: след един Св. Валентин, на който с баба ми погълнахме количество тесто и сладко, с което и Обеликс би се затруднил, чух за житния режим на Петър Дънов.
Не било диета, а режим. И не било с цел сваляне на килограми, а с цел детокс на организма и духовно пречистване. Без яйца до повръщане, без дебнене на калории. Без пържоли, залети с олио, и без приказки за спорт. Просто жито, ябълки и орехи. Просто и възвишено.
И започнах. Три дни след пълнолуние, в сряда.
100 гр. грухано жито или лимец на ден, до 3 ябълки и до 9 ореха. Не на час, както и аз си помислих първоначално. На ден. Първата сутрин погълнах преварената вода от накиснатия лимец със запушен нос и реших, че не е толкова зле. И по-гадни неща съм пила. През следващите няколко часа се чувствах лека като пухче от топола и чиста като ангел. Осезаемо усещах как излишните тлъстини се разтапят като айсберг под вулкан и се оттичат през порите ми като през водосточна тръба.
Дори започнах да обмислям дали все пак да не направя кариера като ангел на Victoria`s Secret. Не съм толкова стара.
След това обаче се случи неизбежното. Огладнях.
Погълнах дневната дажба жито, но със страх установих, че неконтролируемо ми се яде палачинка с течен шоколад.
Стиснах зъби, сдъвках няколко ореха и си продължих с работата. Още два часа по-късно гладът атакува мозъка ми и започнах да фантазирам как навирам пицата на колегите ми много надълбоко в гърлата им. В края на деня вече бях гладна като домашен вълк на вегани и дъвчех ябълки с ожесточение, присъщо на Цербер, държан на водна диета и кървави искри в очите.
Легнах си рано, защото мисълта за вечеря от жито ме потисна. Сънувах огромна купа с вряла шкембе чорба, която се носеше на метър от мен, докато аз протягах към нея треперещи ръце и миг преди да я хвана, тя се отдалечаваше с още метър, хилейки ми се зловещо като клоуна Пениуайз на Стивън Кинг.
Сутринта се събудих трудно. Погълнах преварената вода и полагащите ми се 33 гр. накиснато жито с една ябълка. Светът навън бе по-мрачен от Мордор и по-безнадежден от "Пътят" на Маккарти. Почудих се дали Дънов не е препоръчвал житния режим, просто защото по цял ден е медитирал на един камък с езерото Бъбрека зад гърба си и върха Харамията пред него.
Аз обаче трябваше отново да отида на работа и да гледам как колегите набиват пица, докато стомахът ми дълбае дупка с размерите на кратера в Юкатан в тялото ми.
По обяд открих в офисния хладилник останки от нечий обяд - премръзнал ориз с маслини. Реших, че няма да е голямо прегрешение да хапна малко, тъй като оризът на практика е като житото - и двете са на зърна. Две лъжици ориз и дневната дажба жито по-късно, се чувствах готова да гладувам още 10 дни.
Вечерта обаче започнах да усещам как в добре построената ми концепция за приемане на глада като целебна сила и състояние, благо за тялото, се отварят едри пробойни.
Чувствах, че животът е напълно лишен от смисъл, а всички усмихнати, хапващи какво ли не хора навън, в света на живите, съществуват специално за да ме провалят.
Легнах си още по-рано. Сънят се завърна, по-мощен и по-натрапчив от преди. Шкембето все така се хилеше с парчета чесън по кривите зъби, а пред очите ми пиле на жар със задушени картофи танцуваше кан-кан, купа с шоколадов сладолед правеше пируети, а зад тях се ширеше салата Цезар с големината на гора. Събудих се обляна в пот и с тремор на ръцете.
Исках просто да легна някъде и да умра като болно куче.
Взех си един ден отпуск, запалих колата и отидох в любимата ми квартална кръчма, известна с шкембе чорбата си. Поръчах си. Погледнах кутията със свареното жито и омекналите ябълки, който разнасях със себе си вече трети ден и се разплаках.
Преди тялото ми се да се обвие в топла тлъстина, страдах от липса на апетит и тотална липса на отношение към храната. Страдах от липсата на ентусиазъм за ядене. И не искам изкуствено да провокирам такава липса. Не съм екстремен тип, не искам да живея на ръба.
Желая обаче успех на всички, които ще житуват тази година. Дано стигнат докрай и се възвисят.
