Разгорялата се тези седмици дискусия за доходите - нали правителството подмята, че ще ги увеличава в четвъртата година на мандата си - оставя грешното впечатление, че по върховете най-сетне се прави нещо, за да се повиши стандартът на живот на населението. Оправил магистралите и археологията, премиерът най-сетне огря и битовите ни проблеми.
Действително не виждам как животът на пенсионера или редовия държавен служител ще се подобри осезателно, ако хазната вдигне плащанията си към него с 8 или 10%. Той няма да заживее по-леко, нито дори ще си позволи повече продукти. Защо ли? Защото нивото на потребление е твърде ниско, поне с 50% под нормалността, търговците вече надушиха раздвижването в кесиите, а глобалната оскъдица вдига цените тъкмо на насъщните стоки.
Потреблението е устойчиво във времето
и не подскача като метална стрелка пред магнит всеки път, когато количеството пари сред хората леко нарасне. Малко по-различно стоят нещата с намаляването на доходите, но и в този случай човек не реагира светкавично, което се потвърждава от склонността за живот на кредит или лесното прибягване до спестяванията.
Нивото на потребление, което понякога повърхностно се назовава "стандарт на живот", зависи в много по-голяма степен от навиците на хората, от традициите, от манталитета, а не от пренебрежимо малки, диференциални изменения в дохода. Още повече от добре известни на пазара, рекламирани от управляващите изменения, за които предлагането своевременно се е подготвило с по-високи цени.
Затова предлагам хората с интереси към икономиката да обсъдим нещо по-съществено от това откъде финансовият министър Симеон Дянков ще намери парите за предизборни пенсии и заплати, без да вдига данъци (но дали и без да налага нови?)
И дали ще може наследникът му да ги намира всяка година, защото Дянков отново смачква икономиката: в края на юли в републиканския бюджет има над половин милиард лева излишък; това са живи пари, изтеглени от обращение, за да бъде управляващата партия с развързани ръце в изборната 2013.
Та предлагам да се замислим за нещо по-съществено: за механизмите, обясняващи ниските доходи в България и евентуалния шанс за тяхното нормализиране. Не само потреблението -
от манталитета зависи и създаването на дохода
Разбира се, далеч не само от това, или по-точно: създаването зависи не само от индивидуалния, но и от националния манталитет - от т.нар. народопсихология. Тази теза трудно ще се обори от географските и ресурсните детерминисти: защо в огромна и богата Русия цари мрак и гнет? Не е ли заради социалния манталитет? Или защо човешкото развитие в златна Ангола е така ниско?
Глупаво е да се твърди, че едни народи били работливи, а други мързеливи. Въпросът за различията в доходите и качеството на живота е системен. В голямата система на икономиката между създаване и потребление на дохода стои едно огромно, покрито с параван зъбчато колело - разпределението. Никой не произвежда доход сам, но как да се раздели общата пита на толкова гладници, някои от които стръвни?
Едва напоследък проблемът за преразпределението се дискутира и у нас. Но Големият Брат все още успява да внуши, че добрите "бизнесмени" създават богатство, докато намират работа на пасивното "население", а алчната "държава" слага лапа на честното частно богатство, взима непозволимо много и го дава на армия хрантутници, които не хвърляме зад борда само защото някакви незапознати с националния интерес сили ни карат да сме прекалено социални.
Преразпределението - бойното поле между справедливостта и реда - също е въпрос на национален манталитет, но вече и на
инерцията на организацията
Стопанската и изобщо човешката активност се задава от два импулса: личностен и общностен. Българите сме - и това може би е ключът към икономическите ни беди - така да се каже с твърде разширен личностен импулс. Говоря за това, че българинът включва в своите сметки, в домакинството, едно много голямо семейство.
На повечето места у нас се смята за приемливо децата да се издържат, докато навършат 30 години, а по-зрелите хора да посветят целия си живот, за да гледат старите си родители.
Да, похвално е, но този свръхзасилен родов импулс омаломощава социалния: българите имат големи проблеми от организационна гледна точка. За да имаш здраво и силно общество, което е равнозначно на това да имаш силна икономика и добър стандарт на живот, трябва да жертваш нещо от себе си: данъци, време, възмущение и протест срещу несправедливите решения на управляващите, споделяне на ценности и обучение на нови членове на обществото.
Това в прибавка към дейните закони създава така наречените демокрации. Българската нация обаче не иска да споделя на обществено, извън-родово ниво - затова и тя не е демократична, още от засипаното си с прах славно азиатско минало. Тя едва започва да става пост-патриархална, тоест да се осмелява да гледа към спалнята на баща си, на големия вожд.
Затова съвсем закономерно българинът е на дъното на класациите по благотворителност. Затова той не е и истински патриот: нашият бунтовник мисли твърде много за децата и жената, които е оставил назад; с такъв товар тронове не се бутат. Затова и емигрантите не се завръщат: предпочитат да страдат, но да осигурят децата, а после - да останат при децата. Затова и икономиката ни не е икономична, а разсипана - това е дело на всеки.
Първоначалните държавни формации на българите са мъгляв въпрос, който остава неизяснен от историците дори за нашата Дунавска България. Можем само да гадаем какво в началото ни е накарало да се обединим. Социалната ни организация в далечното минало може би се е дължала на онези силни духовни и религиозни ветрове, които са витаели около Индия, Иран и Тибет, те впоследствие са облагородявали и милитаристичната средновековна българска държава.
Но днес традицията на обществото, навикът за общество, е много немощен в българина. Могат да се намерят наистина много доказателства, че
при чужда, внесена организация българите постигат великолепни резултати
Самоорганизацията ни в обществен план обаче очевидно куца. Не познаваме върхове като възстановяването на следвоенна Германия и Япония, където сред хората явно е действал някакъв социален наркотик, някакъв мравешки феромон. Малцина у нас искрено градяха "развития социализъм", после за построяването на "справедлива демокрация" никой не се е жертвал.
Това е механизмът, който навлича на българите определения като "нихилисти", "затворени в контейнер", "селяни" и т.н. Само че тук трябва да се каже категорично: българският човешки материал е добър. Лоша е българската обществена конструкция - или липсата на такава.
А фатална е неспособността на хората, ангажирали се с управлението на българския народ, да се заемат с изграждането й. (То повечето днес управляващи са неспособни да разберат този проблем, камо ли да се заемат с него). Популитиката предпочита да вдигне малко пенсиите. Всъщност предпочита да си спести тези пари, но няма как - идват избори.
Описаният механизъм: "широко" свое и "късо" общо, обяснява и настоящата форма на управление на България. Страната ни се ръководи по най-десния начин в Европа, тоест не-общностно и не-солидарно. Слава на личните успехи, дори ако са за сметка на общественото благо. Надявам се все по-малко са тези, убедени в противното от демагогските заигравки на това правителство, а и на неговата главна опозиционна дясна Българска социалистическа партия.
За да завършим социално-психологическия портрет на българите, трябва да отбележим и типичната компенсация на вродената ни асоциалност под формата на националистически, патриотарски и реваншистки тежнения. За щастие патриархалният ни строй (засега?) не насърчава тези психически паразити и не им позволява да избуят.
Горните разсъждения според мен говорят, че без сериозна институционална промяна стандартът на живот на хората в тази страна няма как да се подобри. Институционална промяна означава нов ред в държавата: от умовете и съвестта на хората до стълбовете и носителите на държавността.
За какво ни са неподготвени министри и заспали депутати? Каква е ролята на армията в днешния свят? А на полицията? Защо имаме представителната институция на Президента, но нямаме функционалната на Главния еколог? Симпатията на тълпата ли винаги ще определя кой да е начело на правителството и да взема важните решения?
Партиите се явяват деструктивен фактор
в българския политически живот. Според мен условието да постигнем социално - икономически напредък в обозримо бъдеще, т.е. примерно 5 или 8 години след направения избор, е да намалим ролята на партиите в управлението и да засилим научния, експертния подход. Светлото бъдеще на човечеството - а и на нашата страна - е епохата, когато пълноценни логически съображения, изхождащи от общата полза и бъдещата перспектива, ще определят управлението.
Последното е ужасно трудна задача предвид това, че експертите най-често се подготвят от структури и учреждения - частни и държавни - верни на определена идеология. В музиката, която поръчват осигуряващите финансирането, рядко се пее за справедливост на разпределението. А управляващите една такава страна като нашата са верни на максимата, че керванът си върви дори когато кучето си лае.
Така че колкото и унищожителни статии и демонстрации на активисти да се случват тези дни, управляващите елити в България ще правят крачка след крачка в налагането на своята обща идеология, чието кредо гласи: народът (все още) може да остане беден и (колкото може по-дълго) трябва да остане прост.
