В първата част на нашия разказ за изоставените светини на Черепиш ви запознахме с историята на комплекса от сгради на Софийската семинария. Такъв един комплекс обаче не може да съществува без храм, в който възпитаниците на Духовната академия да изпълняват богослуженията си.
Ето защо ще се наложи да си проправим път през гъстата растителност, за да надникнем зад стените на изоставената църква "Св. Климент Охридски", служила на духовниците от Семинарията.
След половинвековна история, белязана с много обрати, през 1950 г. Софийската семинария претърпява ново сътресение.
Червената власт хвърля око на имотите на духовното училище в столичния квартал "Лозенец" и решава да ги превърне в Дом на пионерите.
На 11 септември 1950 г. с постановление на Министерския съвет, сградата на Семинарията е дарена на Министерство на народната просвета. Този обрат налага духовната институция да търси друго място, където да провежда учебните си занятия.
Такова е намерено в района на гара Черепиш, където по време на Втората световна война временно са преместени част от класовете на академията.
Започва "Черепишкият период" от историята на Семинарията.
Особеностите на духовното обучение обаче са тясно свързани с богослуженията. Семинаристите, отделени от своя учебен храм в София, полагат основите на нова църква на метри от черепишкия семинарен комплекс.
Новопостроената църква носи името на Свети Климент Охридски. Тя е еднокорабна, с обособено преддверие и централна апсида - издадено полукръгло пространство, в което е поместен олтарът.
В западната част на храма е изграден външен нартекс, украсен с колони, над който е надвиснала камбанарията. Тъй като в Семинарията се е изучавало и църковно пеене, за хористите е обособен просторен балкон, наричан "емпория".
Стените са изградени от тухли, като отвън са облицовани с плочи от балчишки камък. Таванът е гредоред, а отвътре църквата е богато изрисувана със стенописи.
Теренът около семинарния храм също е обработен с грижа.
Обособен е като малък парк с дървета, а към самата църква отвежда алея с каменни стълби. В средата ѝ е изградено красиво каменно аязмо, от което е течала вода, утоляваща жаждата посетителите. През летните месеци сянката от клоните на дърветата осигурява приятна прохлада, а тишината и красивата природа на Искърското дефиле предоставят нужното спокойствие.
В такава обстановка протичат учебните богослужения до 1990 г.
Царят безупречен ред и дисциплина, а занятията се водят от видни църковници като Смолянския епископ Тихон, Браницкия епископ Герасим, архимандрит д-р Атанасий Бончев и др.
Падането на комунистическия режим бележи началото на нов етап от историята на Софийската семинария. С решение на Министерския съвет тя получава обратно имотите си в столицата и там отново закипява духовен живот.
Семинарният комплекс в Черепиш постепенно е опразнен. Назначен е пазач, който да се грижи за сградите. Той обаче неусетно се изгубва в кръговрата на годините и наместо него из пустите помещения се настанява Забравата.
Песнопенията в църквата секват, от аязмото престава да тече вода. Единствено растенията продължават да живеят, скривайки изоставената църква сред зеленината си.
Допреди няколко години във вътрешността ѝ се влиза свободно, но днес на входа виси тежка верига с катинар. Тя обаче спира само хората. Бръшлянът уверено пълзи по стените на храма, а корените му се впиват толкова надълбоко, че свалят мазилката от вътрешната страна и унищожават стенописите. Те пък, от своя страна, са жертва и на влагата, която избелва запазените до момента образи, придавайки им безплътни призрачни очертания.
Вече ненужният иконостас е подпрян на една от стените, а в празното пространство над него са останали да висят само няколко греди. Дори олтарът не е пощаден от Забравата - Светата трапеза е покрита с износена бяла плащеница, за да остане поне тя недокосната от времето. Но дали?
Някъде горе покривът също се разпада. Над нартекса расте бреза, а върхът на камбанарията, подобно скелет е оголил гредите си, някога придържали красив метален купол.
Посещението на изоставена църква извиква смесени чувства. От една страна спокойствието на храма смирява душата. От друга - празният наос, в който някога са се събирали миряните, и дебелият слой прах показват, че всичко е тленно. Дори сградите, призвани да служат на Бог.
Очите на случайния посетител срещат само питащите погледи на многобройните забравени светци, чиито образи, неполучили отговор, един по един се изпаряват от видимия свят.
И остава само тишината. Вечната всепоглъщаща тишина.
* Още от фоторепортажите на Христо Узунов можете да видите на Facebook-страницата на "Изоставената България"
