Хореографията на Звезда беше за Италианеца, който губи крака си, спасявайки живота на дете и носи първия мегафон на "Маракана"

Малко са футболните творци по трибуните, които могат да се мерят с тези на Цървена звезда. Извезаните като по конец хореографии на "звездашите" и всеотдайната им подкрепа на стадиона вече десетилетия са еталон в ултрас средите. Но във вторник вечерта фенският "гоблен" на северната трибуна остана загадка за мнозина, които гледаха реванша с Йънг Бойс от Шампионската лига.

Сред червено-белите вълни се появи черно-бяло изображение, за което мозъкът на незапознатия зрител се нуждаеше от подсказка, за да "прочете". Но за всеки правоверен звездаш картината бе ясна - лице, а пред него свита десница, държаща мегафон. "Подкрепяй!!!" бе изписано под "снимката", която е емблематична за почитателите на Звезда.

На нея е Мирко-Италианеца - една от най-почитаните фигури в Севера.

Сърцето му спря да тупти на 11 август, а малко повече от две седмици по-късно 50 хиляди сърца на "Маракана" туптяха не само за Звезда, но и за Мирко. Малко не достигна на Италианеца да види отбора отново в Шампионската лига, но така е било писано. Отиде си един от последните мохикани от старата гвардия на Севера, който не показваше, а преподаваше как се обича и подкрепя отборът.

С него си заминаха и хиляди истории за славни мачове, луди червени фиести и потайностите на белградските улици. Но приживе успя да разкаже много от тях и звездашите ще ги помнят дълго.

Мирко почина на 71, а повече от шест десетилетия Звезда бе най-святото нещо в живота му. Още като дете започва да обикаля страната, а освен футбол, ходи още на баскетбол, волейбол и водна топка. Загреб, Сплит, Нови Сад, Ниш... Италианеца е навсякъде, докато здравето му позволява да обикаля. До сетния си дъх остана верен на идеята и казваше, че звездаш за него е равносилно на брат.

Голямата му мечта като момче е да стане футболист на Цървена звезда, но започва в ОФК Белград. "Записах се да играя там, защото бях от Карабурма (квартал на Белград), но така и не стигнах до Звезда. Затова преминах към бойни спортове - бокс и борба. Не бях никак плах. Напротив. И затова ме ценяха. Улицата също ме научи на много, но никога не я оставих да ме погълне изцяло", каза той в едно от последните си интервюта.

А когато заговореше за улицата, винаги споменаваше, че преди години честта, достойнството и ценностите са важали и на нея. Не като сега.

Именно една улична случка преобръща живота му завинаги.

"В тъмна нощ минавах през Карабурма, когато чух дете да плаче и да вика: "Не ме убивай, не ме убивай!" В един момент усетих, че близо до мен има човек. Бързо се приближих и дръпнах ръката му надолу. Пистолетът гръмна, а куршумът направи коляното ми на парчета. По-късно от полицията ми казаха, че съм спасил живота на това дете. Появила се жена, свидетел на случилото се, която е казала, че мъжът наистина е искал да убие детето."

Навярно това дете и сянка от миналото сега е възрастен човек в разцвета на силите си, който се радва на добър живот. Дано е така.

Гърмежът от пистолета обаче оповестява старта на тегобите на Италианеца. Началото на края.

"Когато почувствах кръвта, изпаднах в паника и оттогава започнаха проблемите ми със захарта. По-късно бях покосен от гангрена. Издържах и се борих дълго, но в крайна сметка трябваше да ми отрежат крака. Страхувам се обаче, че ще ми отрежат и другия", каза още той в споменатото интервю.

Най-култовият му разказ обаче е за това как носи първия мегафон в агитката на Звезда през 60-те години.

"Мисля, че беше 1963-та, когато руски танкер се запали на Дунава. Руснаците слязоха на брега и изпиваха всичко, което имаше за пиене. Занесох им литър спирт, а те ми дадоха мегафона", с гордост си припомняше Мирко.

В последните месеци здравето му сериозно се влоши и бе приет в болница. Не му бяха останали много близки хора. За кръвни роднини става въпрос. Иначе е човек, който има стотици хиляди братя - всеки звездаш бе такъв за него и няма и един в Севера, който да не го уважаваше.

"Грижат се за мен за всичко. Идват в болницата и ми оказват подкрепа по всякакъв начин. Не мога да опиша колко много означава това за мен. Много съм им благодарен. Те ме поддържат жив. Единственото, което ме сломява, е, че няма да мога да им се отблагодаря", каза Италианеца малко преди смъртта си.

Но истината е, че той отдавна се бе отблагодарил на всяка един човек, тревичка и камъче край "Мала Маракана". С любовта си към отбора и с човещината си.

Показателно е, че футболните фенове не си създават фалшиви кумири, а Мирко бе такъв за Севера с десетилетия.

Дано във вторник вечерта някъде отгоре да е видял щастието на братята си и картината на млад мъж с мегафон в ръка. Ако е било така, със сигурност го е познал.

Новините

Най-четените