Когато Нотингам Форест привлече Андреа Силенци през лятото на 1995-а, трансферът се прие като изключително значимо събитие. Италиански национал от Серия "А", смятана за най-силното първенство в света, напускаше Ботуша, за да заиграе в Англия.
"Разместват ли се футболните пластове", питаха се хората, а дори фигури като италианският премиер Силвио Берлускони се почувстваха длъжни да коментират сделката: "С тази слаба лира, чужденците ще започнат да разграбват най-добрите ни играчи. Трябва да се разберем с германци, французи и англичани."
Силенци бе първият, който се престраши да погледне към Острова, а няколко години по-късно родината на футбола приюти звезди от ранга на Паоло ди Канио, Бенито Карбоне, Джанфранко Дзола, Фабрицио Раванели и Джанлука Виали.
Форест стана пионер, но в крайна сметка това не му донесе нищо.
Само след година в Нотингам, Силенци бе преотстъпен на Венеция, а когато наемът му изтече, не пожела да се върне на Албиона и договорът му бе анулиран.
Малцина предполагаха, че престоят му в Мидландс ще е толкова катастрофален. След години на голово постоянство в Серия "Б" с Реджана и по-късно съотборник с Диего Марадона в Наполи, Андреа си изгради репутация, а в Торино придоби статут на голяма звезда заради голмайсторските си умения. В първия се сезон при "биковете" той поднесе на тифозите Копа Италия, отбелязвайки две попадения във вратата на Рома на финала.
Във втория пък беше сред голмайсторите на Калчото, след като само Дзола и Джузепе Синьори реализираха повече от неговите 17 гола.
Формата му не остана незабелязана от националния селекционер Ариго Саки и специалистът го включи в разширената група за Мондиал 1994 в САЩ.
В крайна сметка Силенци не бе взет за Щатите, но само факта, че името му се дискутираше в един контекст със суперзвездите на "скуадра адзура", беше ясен индикатор за това колко ценен бе той в родината си в средата на 90-те.
Именно това бе и причината Нотингам Форест да се насочи към него след колеблив трети сезон в Торино, изпълнен с контузии.
Англичаните търсеха алтернатива на Стан Колимор, който бе преминал в Ливърпул за рекордните тогава 8.5 млн. паунда - сума, която не можеше да бъде отказана. Стан дъ Ман завърши кампания 1994/95 с 22 попадения и бе движещата сила на някогашния европейски клубен шампион към изненадващото трето място в крайното класиране.
Сделката за офанзивния играч на Торино изглеждаше като джакпот, след като от Форест платиха едва 1.8 млн. - почти пет пъти по-малко, отколкото бяха взели за Колимор.
И мениджърът Франк Кларк не криеше огромните си надежди, които хранеше към снажния 29-годишен италианец.
"Не са много играчите във Висшата лига, които притежават по-голяма сила от Андреа. Погледнете краката му и ще разберете, че ще се справи. Мисля, че ще вкарва голове и ще тегли отбора напред", уверен беше специалистът.
Прогнозата му обаче се оказва съвършено грешна и първият италианец в английския елит бе бледо копие на себе си и се превърна в пълно разочарование за феновете.
На Острова не можеха да преглътнат и тоталната неангажираност към отбора, която демонстрираше един футболист с 30 хил. паунда месечна заплата, които по онова време бяха голямо състояние.
Головият му нюх изчезна сякаш вдън земя и за цял сезон на "Сити Граунд" вкара само два гола - и двата в турнирни битки срещу тимове от долните дивизии...
Не само че не "теглеше отбора напред", както се надяваше мениджърът Кларк, а Силенци бе като прът в колелата му, вбесявайки съотборници и запалянковци.
"Какво се обърква толкова много", биха попитали по-младите почитатели на футбола и отговорът трудно ще е еднозначен.
Обезателно обаче трябва да се спомене, че в средата на 90-те работата на скаутите и информацията за футболистите нямаше нищо общо с това, на което сме свидетели в ерата на модерните технологии.
В Англия разчитаха единствено на репутацията на Силенци и бяха сигурни, че тя е достатъчна, за да е успешен и във Висшата лига.
Каква заблуда!
Друг фактор, който не получи заслужено внимание в канцелариите на Форест, бяха културните и тактическите различия във футбола в двете страни.
Джанлука Виали, който е сред най-успелите италианци в Премиършип, обръща подобаващо внимание на тези неща в книгата си "The Italian Job".
На страниците й е цитиран Марсел Десаи, който прекара 5 години в Милан и 6 в Челси: "Що се касае до техника и тактика, можех да видя разликата между юношите на Милан и Челси. В Милан тренират абсолютно същото, което и представителният тим. В Челси юношите правят няколко обиколки около терена и започват двустранна игра като на живот и смърт. Всеки божи ден!"
Профилът на Силенци просто не пасваше на английския футбол, но и не успя да преодолее контузиите, които го измъчваха през последния сезон в Торино.
Тези две неща доведоха до провала му във Форест, който не може да бъде охарактеризиран като друго, освен като колосална трансферна грешка.
В крайна сметка той изигра само три мача във Висшата лига и си тръгна с повече жълти картони (един), отколкото голове в шампионата.
А обратно в Италия никога не успя да си възвърне формата и след слаби престои в Реджана, Торино и Равена приключи кариерата си през 2001-ва.
Неочакван край за играч, който бе на финалната права към нещо голямо.
И все пак има две съвършено различни оценки за времето му в Англия. Той бе едно от най-слабите попълнения в цялата история на Висшата лига, но също така и първият италианец, осмелил се да се пробва в нея. И историята му се разказва и до днес.
