Простено ви е, ако не знаете много подробности за една от великите футболни звезди на Бразилия.
Макар че той е до голяма степен забравен и недооценен в съвременния футбол, влиянието на Валдир Перейра - Диди върху голямата игра се усеща и до днес, над половин век след последния двубой в активната му кариера.
Става дума за основна фигура в състава на Бразилия при две световни титли, за европейски шампион с Реал Мадрид и за човека, който популяризира удара тип "падащ лист", по-късно практикуван от Кристиано Роналдо и още мнозина изпълнители на фаулове.
Диди е един от многото бразилци, запалил се по футбола по улиците на родината си. От съвсем ранна възраст момчето играе босо навън, но за малко целият му потенциал да отиде напразно.
На 14 години Диди получава рана на дясното коляно и развива толкова сериозна инфекция, че е прикован на инвалидна количка за половин година.
Успява да се възстанови благодарение на баба си, която прекарва цялото си време с него и прибягва до народен лек - бъбречно масло от овца.
Семейството на Валдир живее в бедност, а той продава фъстъци, за да припечели някакви пари.
"На човек му е лесно да говори за бедността, само ако никога не е преживявал ужасите ѝ", отбелязва веднъж футболистът.
Въпреки че кариерата му виси на косъм още тогава, той успява да стане един от най-великите играчи от това незабравимо поколение на Бразилия.
В началото се сблъсква с расова дискриминация, тъй като през 40-те собствениците на бразилските клубове все още избягват да подписват с чернокожи момчета.
Диди е голям талант, но заради цвета на кожата си прави своя професионален дебют едва на 21, докато няколко години по-късно Пеле вече изправя публиката на крака по бразилските стадиони, когато е само на 16.
Диди дебютира за Флуминензе и започва изкачването си в бразилския футбол, а година по-късно в мач за младежкия щатски отбор на Рио де Жанейро той отбелязва първия гол в историята на легендарния стадион "Маракана".
За 10 г. футболистът става голяма звезда в страната и световен шампион с Бразилия, за да стигне до бомбастичен трансфер в Европа.
През 1959 г. Диди е купен от Реал Мадрид, но сделката се оказва отчайващ провал, след който бразилецът повече не се завръща по европейските терени.
Халфът влиза в полемика с голямото име в Реал, легендарния Алфредо ди Стефано, отказал да споделя светлината на прожекторите с друга звезда.
Това не е единствената причина Диди да бъде закован на резервната скамейка: той просто не се нагажда добре към испанския футбол, в който по онова време се цени борбата, а не елегантността.
"Фланелката и чорапите ми продължаваха да бъдат чисти в края на мачовете и испанските фенове не можеха да го приемат", разказва Диди. "Затова грабвах парче кал и го размазвах по екипа си. Защо трябваше да правя това, при положение, че можех да атакувам и да извеждам нападателите ни пред гола? А феновете толкова се ядосваха..."
След само една година и 19 изиграни мача за Реал, Диди се връща в родината си и облича екипа на Ботафого. Все пак с "белите" успява да спечели КЕШ през 1960 г., макар че не играе сериозна роля в тима и купата е завоювана благодарение на головете на звездите Ди Стефано и Ференц Пушкаш.
Валдир Перейра продължава да печели трофеи в Южна Америка до края на кариерата си, но остава въпросът какво можеше да постигне, ако беше получил реален шанс на Стария континент, докато е в разцвета на силите си.
Диди притежава необичаен интелект и тактическа зрялост, които му помагат винаги да бъде един ход пред тромавите защитници от онази ера. Халфът играе с изящна техника, премерено и методично, а това понякога бива изтълкувано като липса на усилие и желание.
Но една негова реплика сякаш обяснява най-добре стила му: "Интелигентността отличава човека от животното. Значи какво представлява един футболист, който разчита само на физическите си данни?"
Всъщност онези, които го смятат за незаинтересован няма как да бъдат по-далеч от истината. Говори се, че Диди даже спи с футболна топка до възглавницата си и огромната му любов към играта няма как да бъде поставяна под съмнение.
Истинските върхове в неговата кариера са двете световни титли с Бразилия, където Диди е интегрална част от великата селекция от края на 50-те и началото на 60-те.
Пеле и Гаринча са най-изтъкнатите звезди, но да не забравяме, че именно Диди дърпа конците в центъра на терена в онзи тим. На Мондиал 1958 в Швеция Пеле прави хеттрик на полуфинала срещу французите, преди това обаче Диди извършва нещо не по-малко значимо.
Халфът смайва Европа, като вкарва гол с шут в стил "падащ лист" - удар, при който топката внезапно сменя траекторията си, сякаш теглото ѝ пада и тя просто е отвята от вятъра в непредвидима за вратаря посока.
Тогава този удар е отдавна познат по бразилските терени, но Стария свят го вижда едва на шведската Световна купа.
Самият Пеле, бъдещият крал на футбола, напълно осъзнава класата и приноса на Диди.
"Аз съм нищо в сравнение с него. Никога няма да съм добър колкото Диди. Той е моят идол, възхищавам му се. Първите футболни картички, които си купих, бяха с него", признава Пеле.
На Мондиал 1962 в Чили полузащитникът играе във всичките шест мача, но не се разписва, а главната роля се поема от Гаринча след контузията на Пеле в груповата фаза.
Завършекът отново е триумфален и на финала бразилците бият Чехословакия с 3:1 в мач, оказал се последен за Диди с националния тим - един незабравим завършек за него с втора поредна световна купа.
Той приключва активната си кариера няколко години по-късно, но страстта му към футбола няма как просто да угасне и Валдир Перейра се насочва към треньорството.
В този негов ход няма нищо чудно, защото той е добре известен като лидер в съблекалнята и като човек с висши тактически познания. Треньорската професия позволява на Диди да остане във футбола още близо три десетилетия.
Първият му отбор като треньор е перуанският Спортинг Кристал - на пръв поглед скромно и учудващо име за световна звезда от такъв калибър.
Но бразилецът държи да получи пълен контрол над отбора, който тренира, а трудно се намират клубове, които да осигурят това на треньор без никакъв опит.
Когато поема перуанците, Диди се проявява като изключително строг и педантичен наставник, държащ на стриктна дисциплина.
Смайващо за ленивите футболисти в Перу, той отделя специално внимание и на физическата подготовка. Методите му изцеждат играчите, но водят до значителен прогрес в скромния отбор и Спортинг Кристал взима две втори места в двата сезона с Диди начело.
В края на 60-те бразилецът получава шанса да води и националния отбор на Перу, за да го изведе до четвъртфиналите на Мондиал 1970.
На Световното първенство Перу стартира с драматичен обрат от 0:2 до 3:2 над българския национален тим. И то само два дни след жестока национална трагедия - огромно земетресение в Перу отнема живота на 75 000 души.
Водени от звездата Теофило Кубиляс и мотивирани докрай от трагедията в родината, перуанците преодоляват групата и достигат до четвъртфинала, където се изправят срещу добре познатата на Диди Бразилия.
Перу играе вдъхновено, но тогава Селесао разполага с може би най-силния тим в историята си и печели с 4:2, за да вземе по-късно и световната купа.
В Перу Диди е посрещнат хладно, пресата го вижда като двоен агент, който през цялото време е искал любимата му Бразилия да спечели, а той и без това отдавна има проблеми с перуанската федерация.
Затова футболната легенда напуска Перу и се завръща в клубния футбол, за да вземе две титли на Турция с Фенербахче.
След като преминава през още доста отбори, треньорската му кариера приключва през 1990-а, а през 2001 г. той умира от рак на 72-годишна възраст.
Днес Диди не е толкова познат, колкото други бразилски звезди от онази ера, но първият голмайстор на "Маракана" винаги ще бъде специален за тези, които са играли с него и които са имали възможността да го наблюдават на живо.
А забележителната му история, каквато подобава на една истинска легенда, заслужава да бъде разказвана.
