През есента на 2000-ата година Хайко Херлих чува диагнозата злокачествен тумор на мозъка. Дотогава нападателят не може да се оплаче от кариерата си - печели Шампионската лига с Борусия (Дортмунд) през 1997, а в предишния сезон вдига титлата в Бундеслигата. На два пъти триумфира с Купата на Германия и става голмайстор на първенството.
Но този есенен ден променя завинаги живота на Херлих. "След първоначалния шок казах на лекаря: Тумор? Ок, махаме го. Отваряме главата, вадим, затваряме - спомня си Херлих. - Но докторът отвърна: Хайко, от това място не може да се махне."
Евентуална операция вещае тежки увреждания и Хайко трябва да чака 5 седмици, за да излязат резултатите от второто изследване. Вероятно най-дългите 5 седмици в живота му.
"Първоначално не можех да проумея защо се случва точно на мен. Не бях направил нищо, с което да допринеса за това - не пиех алкохол, не пушех, не съм вземал наркотици, хранел съм се здравословно. Водил съм живот на спортист. Но съм много вярващ човек и още си спомням какво казах на жена си: "Няма човек, който да е останал завинаги на земята". Със или без тумор, всички ще си заминем един ден - продължава разказа си бившата звезда от Бундеслигата. - Знаех, че съм в Божиите ръце. И си казах: "Добре, Господи, ще е по трудния начин. Не знам какво си намислил за мен, но знам, че си до мен".
Неизвестността плаши Херлих. Той няма представа колко му остава. Но иска да подреди нещата в семейството си.
Говори с братята си, с родителите си. Подготвя куп от така наречените формалности.
"Оценявам, че това време беше дар от Бога. Ако се разбиеш със 150 км/ч в дърво, нямаш време да се сбогуваш, нито да организираш каквото и да било", трезво разсъждава още тогава Хайко.
В навечерието на мача преди да чуе страшната диагноза, нападателят на Борусия (Дортмунд) прави нещо, към което в последствие се връща със сълзи в очите. По традиция Херлих влиза сам в ресторанта на отбора четвърт час преди своите съиграчи, за да събере мислите си. В този случай обаче той не е сам, вътре е един от скаутите на отбора. Последният се опитва да завърже разговор, но Херлих грубо го отрязва, разкрещява му се и сяда сам на масата. Малка подробност е, че тогава Хайко знае, че служителят е преборил рак на стомаха няколко месеца по-рано.
"Още на следващия ден му се обадих и извиних. Той не беше възприел нещата така както мен, но беше щастлив от реакцията ми - разказва Херлих. - Но малко след като чух моята диагноза, се върнах към онази сцена и това ми скъса сърцето. Човекът просто имаше нужда да си каже няколко думи с някого, а аз бях себичен."
В дните след диагнозата ръководството на Борусия предлага на Хайко да го изпрати в Съединените щати, където да избяга от ежедневието си и от евентуалното медийно внимание. Той обаче решава друго. Излиза пред обществеността и разказва всичко.
Реакцията е повече от неочаквана за него. Затова обаче по-късно.
Нападателят получава над 2000 картички и писма от всякакви хора, които му пожелават успех в битката с болестта и го окуражават. Същото се случва и на улицата. Това дава огромен импулс на Хайко. Идва време за резултатите от вторите изследвания. Правят ги едни от най-добрите специалисти на университетската болница в Хайделберг - едно от най-добрите лечебни заведения не само в Германия, но и в Европа. Биопсията показва злокачествен тумор, който се среща рядко на континента, още по-рядко при мъже на неговата възраст. Но се поддава на лъчелечение. Както казва лекуващият лекар тогава "този тумор се топи от лъчетерапията като масло". Никаква химиотерапия. Това според Хайко е милостта Божия.
"Бях чел истории на жени, че след подобна терапия имали леко главоболие и едва ли не веднага се връщали на работа - връща лентата германецът. -Не исках да се настанявам в болницата, затова наех стая в хотел наблизо. В първия ден отидох на терапия с екипа си за бягане и се прибрах безпроблемно. На втория ден едва се добрах до хотела. На третия вече молех за стая в болницата. Имах чувството, че ме е ударил чук в главата. Косата ми окапа, свалих 7 килограма. Превърнах се в хипохондрик. Усетех ли бодеж, си мислех, че имам рак на черния дроб. Станах пълен психопат. И така 6 месеца."
Докато Хайко се бори с рака, жена му ражда първото им дете. "Радостта от предстоящото събитие ме вадеше много често от дупката, продължава Херлих. - И до днес съжалявам, че не можех да бъда помощ за съпругата ми в първата ѝ бременност, като аз самият бях в тежест." След края на лечението Хайко има нужда от 3 месеца, за да си стъпи на краката си - физически и най-вече психически.
Дъщеричката му е родена, а туморът се стопява, както предричат лекарите.
На 15 септември 2001 година футболистът отново е на терена. При това на знаков за неговата Борусия мач - Рурското дерби срещу Шалке. Хайко влиза като резерва в 77-ата минута, аплодират го и двете агитки. Нещо немислимо за врагове като Шалке и Дортмунд! Това е все едно феновете на Левски и ЦСКА да аплодират жив играч на единия отбор. В следващите месеци на всеки стадион в Германия за Хайко ръкопляскат привържениците и на неговия, и на противниковия отбор. А преди да открият заболяването му е точно обратното. Освиркван е навсякъде, аплодиран само от своите. Това се случва заради скандалното преминаване от Мьонхенгладбах в Дортмунд.
Случва се през 1995 година, когато въпреки ефективния договор с "жребчетата" той иска да премине при съимениците. Спира да тренира с тима, отива на съд. В крайна сметка Германският футболен съюз определя двата клуба да се разберат за трансфер, а Херлих става най-скъпият в Бундеслигата, като за него Дортмунд плаща 11 млн. марки.
Животът е най-добрият сценарист, не мислите ли?
