От улиците на Беверен до признанието "най-велик вратар в историята на Белгия". Това е кратката история за Жан-Мари Пфаф.
"Баща ми почина, когато бях на 12 и живеех в доста скромни условия с петима братя и пет сестри - започва разказа си легендата. - Рано се научихме, че трябва да се борим. Всички мои братя с изключение на един успяхме да заиграем в елитната белгийска лига."
Пфаф е изключително амбициозен и пълен перфекционист още от малък.
"Никога не съм обичал да губя и някак ми беше по-лесно аз да съм виновен за пораженията, отколкото някой друг. Освен това не бях в кондиция за плеймейкър и можех да си ям на воля пържени картофи с майонеза", смее се белгиецът.
Жан-Мари следва примера на по-големия си брат Жан-Батист, който се обвързва с Беверен, тогава скромен втородивизионен клуб. Историята там напомня за аматьорските взаимоотношения. Треньорите работят в пощата или на доковете и припечелват и на терена.
"След добър мач ни мотивираха с потупване по рамото или с някой шоколадов бонбон за награда - спомня си Пфаф. - През 60-те и 70-те в Белгия почти нямаше изцяло професионални футболисти. Мечтаех за скъпите коли и благосъстоянието, но това не изглеждаше свързано с реалността. Печелех равностойността на 60 евро месечно и по 100 на спечелена точка. Жена ми переше екипите ми, а до отиването ми в Байерн Мюнхен си ходех и ежедневно на работа."
А понеже стана дума за трудните дни на младия Пфаф, на 15 той започва да работи в шивашки цех.
По-късно сортира писма за местната поща, а на 20 кара стаж в банка. А талантът на вратаря е забелязан в съседна Нидерландия. Първо на вратата му чука Аякс, а след това Твенте, Фейенорд и др.
"Бях щастлив в Беверен. Родом съм от тази област. Моето семейство беше всичко за мен тогава. Футболът ми носеше удоволствие, дълго време не го възприемах като работа. Имахме добър отбор, играехме редовно в елита и все имах надеждата, че ще постигнем нещо сериозно", обяснява решението си да откаже първите предложения от чужбина Жан-Мари.
През 1978-а скромният клуб печели Купата на Белгия, а в турнира КНК достига до полуфиналите. Нещо повече - по пътя си отстранява Интер Милано преди да отпадне от Барселона на Йохан Неескенс и Ханс Кранкъл.
"За да усетя атмосферата в евротурнирите, пътувах до Мьонхенгладбах. Отивах натам следобед, а сутрин се връщах в Беверен, за да ида на работа - добавя Пфаф. - Не се шегувам. Дори в годината, в която играхме в КНК, ходех на работа от 7:30 ч. до 16:00 ч. А когато играхме с Интер, се наложи да взема два дни неплатен отпуск."
Година след най-големия успех в Белгия Пфаф е на път да приключи с футбола. Отстранен е за шест месеца заради ритник срещу съдия.
"Това беше най-тежкият период в моя живот. Изгониха ме от националния отбор, майка ми получи по-късно инфаркт, сестра ми имаше кръвоизлив в стомаха. Тормозеха децата ми в училище. Заклевам се в тях - не съм го ритнал", сигурен е Жан-Мари.
Тогава Беверен играе с Локерен и води с 2:1. В продължението противникът изравнява, а страничният съдия вдига засада. Главният отива до него и той сваля флага, а голът е зачетен.
"По пътя към съблекалнята страничният ми подаде ръка. Нямах никакво намерение да го поздравявам. В същия момент покрай нас падна един вестник и аз го изритах настрани. Съдиите говореха френски и не ги разбирах. Впоследствие разбрах, че ръководството на Локерен ги е завело на вечеря, а след това на място, където не ходеха женени, ако ме разбирате...И около 4 ч. сутринта написали доклада, заради който ме наказаха. Реферите бяха от Брюксел, а тогава столичните клубове не се радваха особено на успехите на Беверен", обяснява ситуацията великият вратар.
Той е тотално съсипан. Не тренира един месец.
На първата тренировка го надбягва 50-годишният помощник-треньор. И тогава за пръв път му минава мисълта да напусне Белгия. Това се случва през 1982-ра. Байерн му отправя предложение. А такова отказва ли се?
"Бундеслигата ме плашеше тогава - натискът за победа, германската дисциплина... Виждах пред очите си разпореното бедро на Евалд Линен и си мислех: "Там ли искаш да отидеш?" Но тогава жена ми ме заплаши с развод. Припомни ми как се държаха с мен покрай наказанието", разказва още Пфаф.
Дебютът му е кошмарен. Байерн губи с 0:1, след като той тръгва да боксира една топка, но Аугенталер го блъска и ръката му пропуска кълбото.
"В съблекалнята Пал Чернай ми каза: "Не си в Белгия." В родината написаха, че вероятно ще се прибера до 3-4 месеца. Но познавах този натиск. В националния отбор като играч от малък провинциален отбор ме смятаха за човека, който трябва да носи топките. Но Паул Брайтнер ме подкрепи, каза да не ми пука. А в следващия мач пазих отлично срещу Фортуна Дюселдорф, а целият "Олимпиящадион" крещеше името ми. Тогава осъзнах, че не съм сам", продължава белгиецът.
Неговата е фразата, че в наказателното поле самотата е огромна.
"Във футбола имаш колеги, не и приятели. Имало е случаи на мои съотборници, които нарочно оставяха противников нападател покрай тях, за да имам проблеми. Ако сгрешиш, виждаш как всички се отдръпват", тъжно констатира Пфаф.
Той е част от отбора, достигнал полуфиналите на световното първенство в Мексико през 1986-а.
"Селекционерът Ги Тис беше първият, който събра играчи от малките клубове. Дотогава винаги се залагаше на футболисти от Брюксел, Лиеж и Брюж. Бяхме толкова мотивирани и амбицирани да се докажем и го направихме. Най-великият отбор в историята", горд е вратарят.
След Байерн Пфаф се завръща в Белгия и отново заиграва в скромен отбор - Лиерс.
Иска да е около семейството си, след като в една година умират сестра му и тъщата му. След края на кариерата си той се посвещава на децата си.
Любопитен факт е, че белгийска телевизия го моли да направи документален филм за него и живота му. Разбират се за няколко епизода. В крайна сметка записват... 10 години!
"Наскоро записахме последните епизоди. Абсолютна лудост е, всяка вечер ни гледаха по 2.5 млн. души", завършва Пфаф.
