Андерс Линдегаард беше един от малкото вратари на Манчестър Юнайтед през годините, които бяха близо до това да отнемат титулярното място на Давид де Хеа по време на периода на испанеца на "Олд Трафорд".
Шансът се усмихна на датчанина в началото на 2012 г., когато сър Алекс Фъргюсън заяви, че е много впечатлен от представянето му по време на тренировките и ще го пуска в стартовия състав.
Де Хеа, който беше пристигнал за огромните тогава близо 30 милиона паунда от Атлетико Мадрид, се затрудняваше изключително много с адаптацията си на Острова и Фърги знаеше, че Линдегаард е неговият човек поне до края на сезона.
Но за скандинавеца, който дойде от норвежкия Алесунд за около 3.5 милиона лири през 2010 г., скоро приказката се превърна в кошмар.
След като започна като титуляр в шест от седем мача за Юнайтед по всичко изглеждаше, че се е утвърдил в състава.
Но докато отборът се подготвяше да се изправи срещу Стоук Сити, съдбата си направи лоша шега с датчанина.
В разцвета на силите си стражът получи тежка контузията на тренировка и това се оказа повратна точка в кариерата му.
"Проснах се на тревата с контузен глезен и това сложи точка на сезона ми. В момента, в който се случи, разбрах, че е сериозно. Бях в агония, но болката от самата ситуация и от това как се объркват нещата беше много по-силна от физическата. Просто тихо си лежах на земята а сълзите се стичаха се по лицето ми. Това беше повратна точка, болезнена повратна точка за мен", спомня си бившият футболист.
Линдегард признава, че никога повече не е успял да си върне формата, която го бе направила предпочитан избор пред конкурент като Де Хеа.
"Не можех да отскачам с десния си крак и пострада играта ми с топката, което беше моето предимство в онези години. А след като не можех да играя с крата, изчезна увереността ми. Но какво е един неуверен вратар? Много е трудно", обяснява скандинавецът.
През следващия сезон той записа 10 мача и даде своя принос за шампионската титла в последната година на Фърги начело на "червените дяволи".
Златният медал винаги ще бъде известна утеха за него, но има нещо друго, което не му дава покой - наивността му да не сподели със сър Алекс и помощниците му колко го измъчва травмата.
"Цялата следваща година, която беше последната на шефа, беше мъчение за мен. Но вината си е моя, че не бях достатъчно умен, за да кажа на ръководството, че не се чувствам добре, и да отделя достатъчно време, за да се възстановя. Просто исках да играя и да допринеса за успеха на тима. В крайна сметка изиграх 10 мача във Висшата лига през този сезон и получих шампионски медал, но не се представих на висота. Гледайки ретроспективно на нещата, съм горд, че съм шампион във Висшата лига, но играх зле."
След като Фърги напусна поста, Линдегаард беше пратен в миманса от наследника му Дейвид Мойс и почти не помирисваше терен.
Датчанинът напусна Юнайтед през 2015 г. и се присъедини към Уест Бромич, но и това не даде нов тласък на кариерата му и по-скоро съжалява за избора си.
Но казва, че единственото му желание е било да играе: "В крайна сметка всичко опря до това да удължа договора, приемайки ролята си на резерва, или да опитам нещо ново. Избрах второто, а сега съжалявам за това. Но смятам, че животът без съжаления е живот, който не си струва да се живее. Бяха трудни времена за клуба. Под ръководството на сър Алекс бяхме като голямо сплотено семейство. Той беше велик и харизматичен патриарх, който обединяваше всички."
Въпреки че направи много опити, Андерс никога не бе същият вратар като преди травмата. След неуспешния период в Албиън отиде в Престън, за който записа 24 мача.
Последва трансфер в Бърнли с едва два двубоя на сметката му, преди да се премести в Швеция през 2019 г.
Миналата година вратарят окончателно хвърли вратарските ръкавици на 38-годишна възраст, проумявайки, че песента му във футбола е изпята.
"Както физически, така и психически, нямах повече енергия да играя професионален футбол. Вече не изпитвам същото удоволствие и страст да съм на терена. Винаги съм бил наясно с това, че се забавих с приключването на кариерата си, но и никога не бих си простил съмненията дали е трябвало да играя още една или две години."
Днес Андерс е един щастлив човек, който има своите съмнения и съжаления, но вече стана дума, че така предпочита да живее живота си. Ежедневието му преминава в риболов на приказни фиорди, а след дните с добра слука събира приятели, за да почерпи с улова, който сам приготвя. И на чаша вино и добра храна разказва за Юнайтед, сър Алекс и отминалите години.
