Да станеш трън в очите на шефа на ЩАЗИ в ГДР е било равносилно на смъртна присъда. Независимо какъв си.
Но за вратаря Рене Мюлер нещата все пак не завършват зле. През 1984-та стражът измества под рамката на националния отбор Бодо Рутвалайт, който към онзи момент е любимец на шефа на Държавна сигурност - Ерих Милке. И калните номера спрямо Мюлер започват. По всички закони на смазващата машина.
"Викнаха родителите ми на разпит. И макар хората от ЩАЗИ да знаеха, че в този момент се намирам в Лайпциг, им бяха казали: "Вашият син се е скрил в чужбина". Беше нереално - разказва Мюлер. - В един момент ставаш параноик. Малко след като изместих Рутвалайт, ме изправиха на съд за укриване на данъци. И това се случи, защото бях запознал Юрген Рааб от Карл-Цайс Йена с един филателист, срещу когото вървеше разследване. И тогава вече си казах: "Сега ЩАЗИ са ти на задника." Имах постоянно чувство, че ме наблюдават. От 1985 г. започнах да се движа само в най-близкия роднински кръг. Загубих тотално доверие в хората."
А на спортно ниво Рене жъне успехи. Печели Купата на ГДР три пъти, а през 1986-а и 1987-а става Футболист на годината - нещо рядко срещано за вратар. При това най-високите резултати идват точно във времената, в които терорът от страна на ЩАЗИ е най-голям.
"Когато бях на 17, най-амбициозният треньор във футбола на ГДР тогава - Йорг Бергер - беше погнат от функционерите, защото след развода отказа да се ожени отново (впоследствие наставникът бяга в Западна Германия, където оцелява след отравяне от ЩАЗИ, б.а.). Тогава и баща ми ми каза: "Рене, ако искаш да избягаш, бягай. Нас с майка ти не ни мисли". И можех по време на едно гостуване в Хаген вместо да вляза в съблекалнята, да се кача на някой рейс на градския транспорт и да изчезна. Но не го направих, защото не исках да напускам родината и семейството си. А когато треньорът Бергер избяга във ФРГ през 1979-а, се замислих какво ще се случи със семейството му. Това е другата страна на монетата", разсъждава Мюлер.
А през 1984-та при едно гостуване с националния отбор на Швеция "случайно" вратарят е заподозрян от службите, че планира бягство от републиката.
"А изобщо нямаше такова нещо. Вече бях построил къща. Лайпциг беше моят дом. Защо ми беше да бягам? Цялата история беше изфабрикувана. Но постоянно си задавах въпроса какво ще се случи, ако ме приключат. Тогава нямаше да мога да изляза никога от страната. А пътуванията с Локомотиве и националния отбор бяха единствената възможност да пътувам в чужбина - добавя още той. - Държах, ако изляза да играя извън страната, това да стане легално, а не с бягство. Дори през 1984-та отидох при ръководството на футболния съюз и настоях най-добрите играчи да имат право да източногерманския футбол. Но вероятно бях твърде наивен. И тогава, и днес не мога другояче освен да дискутирам проблемите открито. Три години по-късно осъзнах, че напразно полагам усилия за футбола в ГДР, който няма да направи дори стъпка напред."
И при цялата си тази смелост тогава плюс "греха" да измести любимеца на Ерих Милке, Рене Мюлер остава в голямата игра.
Но разбира как много след отварянето на досиетата след 1990 г. Един журналист му дава писмо, подписано от Манфред Евалд, председателя на комитета за физическо възпитание и спорт в ГДР преди обединението на Германия. Скриптът е адресиран до Егон Кренц, секретаря на ЦК на Социалистическата партия, с молба вратарят да бъде помилван.
"Тогава си помислих: "Евалд? Точно той..." Евалд беше известен с омразата си към футбола и затова действието му беше изненада за мен. Но за съжаление никога няма да разберем истината, защото той беше мъртъв, когато аз получих писмото. А по досието ми нямаше добавени никакви нови данни след 1984-та", учуден е Мюлер.
През 1987 г. вратарят извежда своя Локомотиве до най-големия успех в историята на клуба - финала в турнира за Купата на носителите на национални купи.
При това го прави с фанфари. В полуфинала реванш с Бордо хваща две дузпи на съперника и сам бележи решаващата. На финала в Атина Локо губи от Аякс с 0:1 с гол на изгряващата звезда на световния футбол Марко ван Бастен. А Мюлер е в гръцката столица със съпругата си. Но отново не бяга, независимо че двойката към онзи момент е бездетна. Мениджърът на Вердер Бремен Вили Лемке го иска в Бундеслигата. Но Рене е категоричен - само при официално разрешение. Такова така и не идва.
"Президентът на футболния съюз Карл Цимерман ми казваше, че съм прекалено напреднал. Истината беше, че просто футболът в ГДР беше твърде изостанал. Но Цимерман беше човек, когото дълбоко уважавах. И за съжаление почина през 1989-а. И до днес смятам, че той не си отиде от естествена смърт, а беше ликвидиран. Той беше последният бастион срещу намесата на държавата във футбола. Спираше съдии, които свиреха в полза на подкрепяния от ЩАЗИ Динамо Берлин. А неговият наследник Волфганг Шпицлер бе пълен антипод. Той искаше от нас да се обръщаме към националния селекционер с "Другарю Цапф". Младите играчи като Улф Кирстен, Томас Дол и Андреас Том припадаха от смях", споделя още Мюлер.
Падането на Берлинската стена идва, когато Рене е на 31. Вече твърде късно, за да прави велика кариера в Бундеслигата.
Изкарва няколко сезона в Динамо Дрезден, преди да подпише със Санкт Паули през 1995-а. Но тогава вече тялото не го слуша и той приключва активната си състезателна кариера само след пет мача за тима от хамбургския квартал на "червените фенери".
