Всички знаем, че когато си на 9 годинки светът ти се струва до голяма степен приказен, необикновен и това, което се случва в съзнанието на едно дете, е коренно различно от действителността.
Всичко започна за мен през януари 1999 година, когато превключвайки каналите на телевизора, попаднах на репортаж от мач и точно, когато се канех да сменя канала, чух как някой си Ливърпул размазал със 7:1 Саутхемптън.
Понеже не гледах футбол до този момент задържах за секунда, стана ми интересно как някой може да спечели с такава разлика в един двубой. И просто така реших, че това е моят клуб. В този момент съм си нямал и понятие какъв повратен момент ще бъде това за мен.
Имахме купища книги на футболна тематика у дома, които започнах да чета една след друга и да ги препрочитам отново и отново. По това време Интернет и преките ТВ предавания на мачове далеч не бяха толкова разпространени и в първите няколко години се гледаха само сблъсъците на най-високо ниво от ШЛ и Купата на УЕФА.
Ливърпул завърши седми в класирането и без евроучастие тогава, но това далеч не ме вълнуваше. Когато се запалих, дори си нямах понятие, че клубът е с 4 КЕШ (вече 5), 3 купи на УЕФА (4 в момента), 18 титли на Англия (рекорд за тогава) и т. н., но, както казах, в съзнанието на едно дете могат да се развият какви ли не чудновати приказки.
Просто бях решил, че това е моят клуб и със всеки изминал ден го чувствах все повече като свой. Започвайки да чета за историята на играта, осъзнавах с времето, че всъщност това е тим със славна история, който в момента е в криза.
Спомням си как споделих на баща ми (той се оказа фен на мърсисайдци от началото на 70-те, но никога не ме е насочвал към тях), че мечтата ми е да видя Ливърпул поне в един мач за Купата на УЕФА. Може да ви се стори дори смешно от днешна гледна точка, но когато не си наясно с фактите и си на 9 годинки и това може да е мечта.
Следваха месеци на чакане на спортните новини по Ефир 2 всяка събота вечер,за да разбера резултата от поредния мач и, когато той беше победен, у дома настъпваше еуфоррия.
Ако пък имах късмета да излъчат и репортаж, то тогава кадрите от тези 10-15 секунди се въртяха в главата ми цяла седмица до следващия такъв! Не ми пукаше, че по онова време Юнайтед спечели требъл и всички мои приятели им бяха фенове.
16 май 2001 г, Дортмунд. На Ливърпул предстоеше финал за Купата на УЕФА,а аз бях най- щастливото 11-годишно момче на света - не само, че щях да гледам отбора 90 минути, а и можеше да го видя с трофея, който бях виждал в ръцете на Кевин Кигън, Фил Томпсън и Рей Клемънс през 1973 и 1976 година... на снимки в книгите.
Всички знаем какво се случи в този двубой, помня как пях You'll Never Walk Alone през цялото продължение до момента, в който Гари МакАлистър центрира и Делфи Хели от Алавес си вкара автогол... ДА! Ливърпул, моят Ливърпул бе носител на Купата на УЕФА. Делириум...
Вече тимът бе станал част от ежедневието ми, при това най-важната част. Това, което ме плени в него бе историята, вярата в невъзможното, фанатичната подкрепа от феновете, трибуната "Коп", историите за Йън Сейнт Джон, Томи Смит, Рей Клемънс, Брус Гробелар, Кевин Кигън, Йън Калахън, Йън Ръш, Стийв Хайлуей, Бил Шенкли, Боб Пейсли, "Кинг" Кени Далглиш, Джо Фейгън и така нататък, и така нататък...
Това как най-големите трагедии в историята на футбола, заедно с някои от най-запомнящите се триумфи са свързани с "червените" от Мърсисайд.
25 май 2005 г., Истанбул. През целия сезон това бе една приказка, на която ме беше страх да не настъпи край в следващия мач. И след всяка нова среща, мечтата да видя Ливърпул там, където му е мястото, продължаваше. Бях се научил за тези шест години като привърженик на клуба,че за него няма невъзможни неща, но дори не подозирах какво предстои да се случи в онази нощ. Нямам думи, с които да го опиша. Сълзи на мъка и радост се преплетоха в тези повече от два часа футбол на "Кемал Ататюрк". Помня как гледах мача в един приятел и на полувремето при резултат 3:0 за Милан не казах дори дума, бях съкрушен. Телефонът звънна, баща ми отсреща попита: "Няма ли да си идваш?".
Отговорих му: "Има второ полувреме, няма да изпусна трите ни гола!".
При дузпите бях с гръб и само слушах коментара, никога не съм чувствал такова напрежение, когато и да е било през живота си до момента. Там, в малкия екран в този момент бе заложено всичко за мен на света! Не знаех кога отново ще видя Ливърпул на финал в Шампионската лига. Отчаяно исках победата, понеже тя значеше целия свят за мен, а и отплата за всички тези години безпрекословна вяра и любов към този не просто футболен тим, а начин на живот!
В мига, в който чух "Ливърпул е новият европейски шампион!", невероятната приказка намери своя щастлив край! Вече бях на терасата с вдигнат шал и сълзи на очи, пеейки "You'll Never Walk Alone". Сигурно съм се чувал в целия квартал, но на кой му пука!
Не можах да мигна от щастие цяла нощ след това, не можех да повярвам на това, което бях видял. ШОК! Да, на сутринта спортните емисии не лъжеха- Ливърпул бе Шампион на Европа след 21 години!
Нямаше значение какво ще стане оттук нататък, нищо нямаше значение след това. Благодарен съм на съдбата, че станах свидетел на тази велика за всеки, обичащ "червените", нощ в Истанбул!
Спрях се на тези два мача, защото според мен те са кулминацията на това да бъдеш фен на Ливърпул през последните 12 години.
25 февруари 2010 г., Букурещ. За съжаление все още не съм имал възможността да стъпя на "Анфийлд", но винаги ще помня първия ми мач на живо - с румънския Униреа. Не спах цяла нощ преди това от вълнение. Докато се приготвях да изляза от къщи към 7 сутринта, обличайки яке на Пул и слагайки шала около врата си, се опитах да си представя какво ми предстои вечерта, само след около 12 часа. През целия ден до началото на мача си мислех за всички тези години, разкази за 1906 г., когато е построена трибуната "Коп", идването на Шенкли, след това напускането му на 12 юли 1974, ерата на титана Пейсли, кадрите от "Хейзел", "Хилзбъро", сълзите на "Господ" Роби Фаулър на последната пресконференция на Анфийлд през 2001, когато бе принуден да премине в Лийдс. В главата ми се въртяха моменти от най-паметните мигове в славната история на този футболен гигант. Няма да се спирам по-конкретно на самия мач, но изживяването бе неописуемо!
Сега съм на 21 и не мога да си представя какво щях да правя, ако не беше този футболен клуб. Дори не мога да видя живота си без него! Той си тече, а всичко за мен се свежда до очакване на следващия мач, следващия път, когато ще зърна как Стиви Джи и компания излизат от тунела и докосват надписа "This is Anfield", появяващи се през 45 000, казващи им като един, че "никога няма да вървят сами" ..
Фланелки, шалове, якета, спален комплект, цяла стая пълна с плакати по стените от славни моменти в историята ни, чаши, ключодържатели, автобиографии, автографи, Боже, като се замсля дори котката ми се казва Джейми! На кого ли съм я кръстил? :)
И една татуировка на ръката с два феникса от емблемата, гласяща "You'll Never Walk Alone" - това е моят клуб, завинаги!
