Казват, че децата вече не са толкова мили и сладки, когато навършат 18. Те просто вече не са деца. Не ти идва да ги щипеш по бузките с умиление, а и те ще се дръпнат намусено. Могат и искат да правят нещата сами. Пълнолетие. И вече можеш да гледаш на тях от друг ъгъл, но ... винаги си остават любимите деца.
Дали е така с митовете? На 17 ноември 2011 г. най-великият миг в родния футбол, спорт и вероятно в целия ни преход, навършва 18 години. А споменът за раждането му все така кара косите да настръхват, ръцете да потреперват и очите да светват. И всеки, който поне малко обича футбола, да се държи като дете дори само при споменаването на онази нощ. Беше прекрасно. Случва се веднъж в живота, или дори веднъж на няколко живота.
Ако сте забравили - това бе вечерта, в която България стори немислимото. Пребори прогнозите, изплува от морето на ксенофобия и омраза в центъра на Париж, осмислено с освиркване на химна ни от 50 000 представители на една от великите сили. Нашите, идващи от бедната посткомунистическа държава- отломка, нанесоха шоков удар на тази нация. И накараха обърканите си сънародници да мечтаят. Сън, който продължи и в не една, а десетки летни нощи на следващата 1994 г. Та чак до лятото на 96-та.
Всичко започна с бойкот. По български. Тимът на Левски заплаши, че няма да пусне играчите си за мача заради противоречия с президента на БФС Валентин Михов. Никой не вярваше,че имаме шансове. Чудесни играчи носеха екипа на националния, но още не бяхме видяли от него серия от силни мачове като отбор. В крайна сметка за Париж отказа да отпътува само звездата на Левски Наско Сираков - дело, което и днес вероятно не му дава покой. Той пропусна своя шанс да е един от великите в Париж. После все пак се нареди сред тях в Щатите.
Бойкотиран, раздиран от спорове с родните журналисти, сменил хотела във френската столица в деня преди мача... българският отбор бе обречен дори в очите на сънародниците си. Имаше надеждица, но не и реално очакване за победа. През деня бе спокойно. Ако сега България играе такъв решителен мач, истерията по десетките сайтове, агенции, радия и телевизионни канали би била умопомрачителна. Чак към 17 ч народът разбра, че се задава голяма вечер. Председателят на Народното събрание Александър Йорданов изрече в ефир култовото: "Времето тече, мачът наближава", насред горещи дискусии по ... явно някакъв неособено важен въпрос. Историята не го помни. Но помни мача.
На "Парк дьо пренс" българите не бяха по-добри от французите. Не натискаха, не нападаха отчаяно. Трябваше ни победа, на съперника стигаше и реми. Но французите спокойно владееха положението. За да дойде 89 минута и 59 секунда. Мигът, в който топката се отлепи от крака на Емил Костадинов и стори онзи немислим полет. Гол! Шок! Делириум! Това бе чудо, нека си го признаем. Нелогично, необяснимо и прекрасно.
По улиците имаше хора, които викаха и превъзбудено говореха един през друг. Съседът прегръщаше съседа, обясняваше му "как я ритна тоя Емо". Имената на играчите станаха символи на геройство, а следващите 8 месеца вече бяха осмислени. Идваше световно и ние щяхме да сме на него! Тогава шутът на Емил се превърна в мит, а Ицо и останалите вече бяха идоли. В Щатите се случиха невероятни неща, но нямаше да ги има без онази секунда, в която Париж падна опожарен.
Колко му трябва на един беден народ да е щастлив? Една победа над велика сила, един гол, няколко символа като Стоичков, Костадинов, Пенев, Балъков. Години от прехода минаха под знака на техните удари и пасове. Политиците ги сочеха за пример, но не ги настигнаха в своите дела. Народът живееше в сънищата, от мач за мач на националните герои. Но от 15 години е буден и вече го няма сънотворното, което даваше онова полуистинско чувство за блаженност.
В онази секунда не умряха само шансовете на французите за световно. Роди се един мит, според който ние можем. Стига да имаме смелост да опитаме. Е, минаха 18 години и митът вече е пълнолетен. Но ние предпочетохме да останем в съня и да се храним от прекрасното чувство, което той ни даваше. Превъртахме в главите си хиляди пъти шута на Костадинов. Сега няма кой да го нанесе. Защото за 18 години ние живяхме с мита, а не възпитахме негови връстници, които да го повторят.
Футболът ни е стигнал точката, след която няма нищо. Костадинов, както и Михайлов, Пенев, Сираков, Лечков - неколцина от онзи отбор, сега го управляват. Но май им липсва онова божествено докосване, което тогава опияни нацията. И вече не са герои. С превръщането на най-любимито дете на България в 18-годишен мъж, е време да спрем да живеем с люлките и катерушките около неговото детство. Принцът на митовете, роден в Парка на принцовете, никога няма да бъде забравен. Но е време да опитаме да заченем нови митове.
Защото този беше и остава прекрасен. Как ни се иска да не е неповторим.
