В Лас Вегас това вече е нещо като ритуал - талантлив новобранец забожда лакти върху зелената маса по време на Световните покер серии WSOP, печели много пари, говори глупости и неизбежно мълвата тръгва: „Това е новият Стюи. Дошло е новото Хлапе".
Но всеки, който е играл срещу Стю Унгар, няма да се съгласи с такова твърдение.
„Той щеше да размаже тези момчета", казва Боби Болдуин, покер шампион от 70-те, по адрес на новото поколение покер лъвчета, които напоследък доминират Световните серии, „Дори нямаше да разберат какво им се случва".
Стю Унгар, или Стюи Хлапето, беше безразсъдният крал на покер масите преди големия бум на играта в края на ХХ и началото на ХХI век. Слаботелесният син на нюйоркски букмейкър спечели две поредни световни титли през 1980 и 1981 г. на немислимата тогава възраст от 27 години, а през 1997 постигна най-големия успех в покера за трети път - година преди да умре от инфаркт след коктейл от кокаин и успокоителни в мизерна хотелска стая на едва 45.
Легенда още приживе, Унгар остави наследство, което го превърна в култ за хилядите състезатели, събиращи се в хотел „Рио" за главния турнир на WSOP всяко лято. Биографията му „Единствен по рода си: Възходът и падението на Стюи Унгар-Хлапето, най-великият покер играч в света" пък стана хит на книжния пазар с излизането си през 2005 г.
За своите съвременници Унгар създаде идеалната приказка, предупреждаваща за рисковете от хазартния успех. Но за новото поколение, оборудвани с шапка с козирка и суичър, големи слънчеви очила и слушалки, ошлайфани в онлайн битките и мечтаещи за спонсорство от голям покер сайт, той е геният-ренегат, най-дивият от онази изчезнала вече порода играчи, изучили покера в нелегални зали, където са се състезавали за тръпката със саморазрушителен живот на рокенрол звезди.
„Той беше истинско явление", казва за него 47-годишният Адам Шьонфелд - покер маниак, обсебен от култа към Стюи, „Закачил съм неговия портрет в стаята си и мога да го гледам цял ден. В изражението му личи пълното безразличие и дори презрение към всичко и всички наоколо".
„Той беше Джим Морисън на покера", прави много успешно сравнение Питър Олсън, съавтор на биографията на Унгар.
Със своите впити бузи и намръщено изражение, Стю приличаше на романтичен бунтар. А след като се превърна в любимец на мафиотската фамилия Дженовезе, разбивайки всички в нелегалните им зали за игра на карти в Ню Йорк, той възприе и тежкарския стил на гангстерите.
В Лас Вегас, където се премести в края на 70-те, той се сдружи с друг тип компания от корави мъжаги. Доминиращите играта хора по това време бяха тексаските комарджии, усъвършенствали своя стил с десетилетия, като Амарильо Слим Престън и Дойл Брънсън.
„По това време царуваха тексаските петролни магнати, гангстери и търговци на дрога. Там беше Дивият Запад. Сега покерът е друго нещо. Математиците взеха превес", спомня си Нолан Дала - другият съавтор на биографичната книга.
Старите кучета се дразнели на арогантността на Стю, но не можели да отрекат таланта му.
„Неговият ум работеше с 99,999% по-бързо от всеки друг", казва Майк Секстън, покер легенда и чест съперник на Унгар по масите.
Докато днешните млади топ играчи са известни с агресивния си стил, дори те не могат да се сравняват с безстрашието на камикадзе, което проявяваше той навремето, в съчетание с безпогрешния хищнически инстинкт за слабост у противника. „Спомням си, че той ми казваше: „Винаги се старая да намразя съперницика. Да искам да прегриза гърлото му", разказва Секстън.
Унгар печели 10 от 30 големи турнира, в които се включва, независимо, че губи част от най-добрите си години заради наркотиците. Постижението му е впечатляващо, защото макар и да има играчи, които са с повече успехи от него, то те са ги постигнали в стотици състезания.
Саморазрушителността на Стю е неделима част от неговия ореол. „Той е легенда", казва Шейн Шлегер, 35-годишен играч от Ню Йорк, „Пороците неизменно присъстваха в стила му на живот. На мен също не са ми чужди. Нека да кажем така - Стюи умря, за да изкупи греховете на всички ни".
Краткият и бърз живот на Унгар вдъхновява филма „Стюи" (2003), както и заснемането на документалния филм „Единствен по рода си" (2006) по споменатата биографична книга.
Ако Стю беше жив, казват неговите приятели, нямаше да е изненадан, че животът му се е превърнал в холивудски мит. Всъщност той го очакваше.
„Хлапето имаше само един проблем", спомня си Майк Секстън, „Както винаги е казвал: „Има ли някой достатъчно красив, за да играе с мен?"...
