Само да не почне с възвишените слова, мислиш си, докато той вече е разчупил очакването за театралничене с "Жесток кеф" за "егати предизвикателството" да изиграе Макмърфи. Говорим обаче за човек, в чийто поглед вероятно ще се чете кеф и при скачането от мост със саморъчно направени криле.
Беглата идея за начина, по който героят му го взривява на сцената, е заключена между подскоците на въже за загрявка преди представление и стихването в гримьорната след аплодисментите: "Свивам се като ембрион и половин час лежа на дивана като след тежък боксов мач".
Но Деян Донков, който този театрален сезон освен в Рандъл Патрик Макмърфи, се преражда в Дон Жуан и Сирано дьо Бержерак, говори за "шизофренните състояния", в които го вкарват образите му и го водят до "да не знаеш въобще кой си" като за медитация.
"Това е сила, защото чрез емоционалните изблици в ролите някак се пречиствам. И независимо колко съм изморен, се чувствам доста приятно. То е като разпръсване на молекули - както те има, така и те няма".
Сюжетът на "Полет над кукувиче гнездо" го привлича още преди Александър Морфов да му предложи ролята. Първо открива пиеса по романа във ВИТИЗ, после прочита и книгата на Кен Киси, а преди началото на репетициите чете романа отново. Два пъти.
Не може да е от тези актьори, които са просто изпълнители и чакат да им се каже: "Две крачки вляво". Прави си сам костюма на Макмърфи, забождайки детайли по него като топлийки - като например нивото на шапката над очите му. Негово хрумване е Макмърфи да крие парите си под шапката, която носи постоянно. Това е вид оправдание за носенето й - "понеже Макмърфи идва от панделата, той си крие кеша под шапката".
Не пренебрегва обаче изключително важни детайли, като например смеха на шантавия бунтар, според когото (по Киси) "Докато се смеете, сте в безопасност. Смейте се. Когато си изгубите смеха, губите всичко в живота си..."
Дух и бунт
"Макмърфи се бори срещу системата и губи, защото наистина попада на най-грешното място, в най-грешното време, но пък е и победител в някаква степен. Защото в крайна сметка той се освобождава по някакъв начин, т.е. вождът го освобождава от това да е жив труп”.
Деян Донков се води по "Евангелието според Макмърфи" и в живота, като не позволява на "даденостите" да ограничават избора му. Понятието "диване" за него има особен смисъл - на гейзерова жизненост, сила, способност да не се огъваш.
"Когато усещам някакъв натиск отнякъде, реагирам като диво животно, което дебнат, за да хванат, то се опитва да избяга, да си е в своята среда, да се чувства добре. Всеки човек трябва да създава свободата си", казва Донков, а за това, което други биха нарекли харизма, обобщава: "Просто има много хора, които ми подражават като дух, одухотворявам ги".
Самият той все още е тласкан от духа на Крикор Азарян, чиято снимка стои пред огледалото в гримьорната му. Спомня си за скорошна случка, когато е бил изправен пред професионален избор и се е сетил за режисьора, на когото дължи много от съзряването си. "Помислих си как той би оценил това, как би реагирал на мое място и предпочетох да не се навеждам. Може и да съм загубил нещо, но удържах на принципите си".
Защо го харесват
След като завършва ВИТИЗ, Крикор Азарян вижда причина да го разпредели в Театъра на армията - в "Буре барут" - и нещата започват да се нареждат. Заваляват роли в постановки на Стоян Камбрев, Теди Москов, Александър Морфов, Лили Абаджиева, Явор Гърдев, Маргарита Младенова.
"Не съм се замислял толкова, вероятно причината е, че визуално, емоционално, интелектуално и интуитивно им допадам. Тоест, според някои от тези режисьори притежавам комплекс от някакви качества, които в съчетание могат да изведат героя. Аз и режисьорът можем да направим така, че това да се случи", отговаря Донков на въпроса кои са причините да печели доверието на режисьорите и да го оправдава.
Добавя, че някои хора като че ли не си дават сметка колко е тежко да играеш подобни роли. "Всеки би могъл някак да играе главна роля, въпросът е дали ще я направиш така, че публиката да бъде въвлечена в паралелен живот."
Да бъда, а не да имам
Деян обяснява успехите си с това, че амбицията не е била водеща, припомняйки си отново Крикор Азарян, който го е научил да иска "да бъде, а не да има".
За него всички роли за важни, включително тези от дипломните спектакли, независимо дали трябва да кара ролери и да свири на барабани или да е Хамлет. Още в трети курс се научава да не се страхува от образите, защото разбира колко вредно е самолюбуването и колко важно е абсолютно да забравиш кой си и да се превърнеш в материал, с който "се борави".
Възприема се по-скоро като интуитивен човек и не се самоанализира. "Работата ми в някаква степен ми е помогнала да се отнасям несериозно към някакви сериозни неща, които не ме интересуват. Има хора, които могат да ме анализират, но аз даже не мога да се самоопределя точно".
И докато любовта към работата му не би могла да бъде подложена на закачки, на въпроса дали до него има жена отговаря: "Как да кажа... Понякога има, понякога няма". И от ъгълче на усмивката му за миг надниква Дон Жуан.
