В родната си Гърция той е национално съкровище. На територията на Европа е един от най-успешните съвременни хореографи и първият, който поставя спектакъл в танцовия театър „Вупертал" след смъртта на основателката му Пина Бауш през 2009 г. Последното му представление, „Великият укротител", обиколи всички краища на света.
Българската публика се срещна с творчеството на Димитрис Папайоану с представлението „Великият укротител", което беше част от програмата на фестивала One Dance Week през 2018 г. Трите вечери, в които се игра спектакълът, преминаха с огромен успех и се превърнаха в едно от културните събития на годината.
В рамките на фестивала Master of Art темата за Великия укротител Папайоану продължава с документалния филм „Зад стената" (Behind the Wall). В него се разкрива как протича процесът по създаването на един негов друг спектакъ. Много преди първите аплодисменти да огласят залата, Нефели Сари влиза с камерата си на репетициите на спектакъла „Still Life" и прави документален филм, посветен на световноизвестния хореограф и неговото представление. Филмът предлага почти микроскопичен поглед към хората, които стоят зад изграждането на амбициозния проект и техните длъжности, разпределени така че всичко да работи като часовников механизъм. Механизъм, чието лице е Димитрис Папайоану.
Срещаме се с Нефели Сари след прожекцията на филма в София, за да ни покаже как работят зъбците му.
Преди да поговорим повече за „Зад стената", искам да обърнем внимание на един интересен елемент от биографията ти. Родена си в Гърция, но голяма част от образованието ти преминава в Италия. Каква е връзката ти с тази страна?
През детството ми пътувах много из Италия с родителите ми. Харесвахме много тази страна и цялата й култура - изкуства, литература, кино, всичко. Това изгради вътрешната ми връзка с Италия и по-късно отидох да уча там. Първо учих архитектура, а след това документално кино в Милано. Живях в Италия в продължение на 12 години, работех и учех, и в известен смисъл там се превърнах във възрастен човек. Много съм свързана и с италианското кино. Учих в студиото Чинечита и съм силно повлияна от италианския маниер на правене на кино.
Първо си работила няколко години като архитект, и след това правиш трансфер в киното. Как се случи това?
Работих като архитект в продължение на 5 години. Преминаването към киното стана случайно. Докато работех като архитект в Атина, имах шанса да бъда асистент-режисьор на няколко късометражни игрални филма, а след това ходих на курсове по сценарий и режисура. Тогава реших да напусна работа и да се върна в Италия, за да се фокусирам върху киното. И не съм се връщала към архитектурата оттогава.
Снимка: TDF21, official portrait by Aris Rammos
А защо документално кино?
Започнах с игрално кино, но през 2013 г. разбрах, че италианското списания „Мари Клер" и Институтът по дизайн в Милано организират уъркшоп само за жени кинодейци. Помислих това за странно, но отговорникът за този проект беше един от най-добрите документалисти на Италия - Алина Мараци, така че реших да опитам. Отидох на уъркшопа, където първо имахме курсове, а после с групата направихме филм, спонсориран от „Мари Клер". Аз бях съсценарист на екипа. Докато участвах в процеса, се почувствах тотално свободна, открих толкова много нови подходи, автори и начини за правене на филми. Сега искам да творя в жанр, който е между документалистика и игрално кино.
Откриваш ли пресечни точки между архитектурата и документалното кино?
Да. Процесът по създаване е идентичен, защото винаги започваш с абстрактна идея. И винаги работиш в екип. От идеята трябва да стигнеш до реализацията. Процесът е подобен, само резултатът е различен. Композицията например, рамкирането, цветовете, подходът са сходни елементи. И разбира се, работата с много хора, с които искате да постигнете резултат и ти си този, които ги ръководи.
Какво те провокира като режисьор?
Трябва да бъда много заинтригувана, пленена от нещо, за да го направя на филм. Филмите могат да ти отнемат много време от живота, затова трябва да си много свързан с това, което правиш. Дали ще е човек, тема, идея или образ, за да го направя на филм. Харесвам да разказвам груби истории с елементи на реализъм, но и малко мистерия. Това е моето нещо - сурови истории. Но съм и привлечена към това, което е под повърхността на видимото.
Церемония по връчване на наградите на фестивала "Master of Art". Филмът "Зад стената" спечели награда за Най-добър документален филм в категория "Музика и танц".
Как се запозна с творчеството на Димитрис Папайоану и какво те привлече към него?
Двамата не се познавахме преди филма, но аз харесвах работата му. Видях макет на сценографията от „Still Life". Бях много впечатлена от решението да се направи небе от найлон. После той ме покани да гледам репетиция на спектакъла. Запознахме се и му предложих да направим филма. Той веднага се съгласи и така започнахме.
Освен това исках да направя и филм за съвременното изкуство и по-конкретно за ролята на артиста. Докато снимах филма, исках да представя на публиката вселената на Папайоану. Но в същото време исках и да има различни нива на разказ. Например не само работата по подготовката, но и за креативната част от процеса. Първото ми намерение беше да направя филм за съвременното изкуство и след това да накарам хората да разберат философията и визията на Папайоану.
Промени ли се първоначалната концепция на филма по време на снимането му?
Правенето на документални филм винаги е работа в движение. Сменяш идеи, добавяш нови елементи, измисляш нещо тотално различно. Документалното кино дава много творческа свобода. Малък екип, не толкова големи бюджети, така че като режисьор имам възможността да открия собствения си начин на правене на кино.
Спектаклите на Папайоану в много отношения поставят човешкото тяло на ръба на способностите му. Как той артикулира идеите си, така че актьорите да постигнат желания резултат?
Той самият е танцьор. Има някои сцени, които той самият репетира и показва на танцьорите движенията. Също така много добре може да обяснява идеите си чрез философията. Разказва истории на танцьорите. Обяснява им подробно техниката на движенията. Той има различни начини да ги мотивира. Например неща, които нямат нищо общо с пиесата. Всичко, което може да им е полезно. Зависи от момента, от деня, сцената. Нещо наистина флуидно е. Няма един и същи ден.
Къде според теб е ключът към неговия успех?
Трудолюбив е. Много добре подготвен е, чете ужасно много, интересува се от изкуства. Следи какво се случва. Много е информиран. Той е пристрастен към това, което прави, и се посвещава както на работата, така и на екипа си. Освен това има опит, благодарение на който носи чиста визия върху това, което иска да постигне на сцената.
Какво за теб като създател на филма, би значело да е успешен?
Моята цел е да правя филми, които да проговарят на публиката. Не искам да правя нещо, което не докосва публиката. Например тук в София има много хора, които не са запознати с работата му. Но ако тази публика се заинтересува от филма и го разбере, за мен това ще е най-големият успех. Това се случи в Гърция. Хората, които не са познавали творчеството на Папайоану, ми казваха след това, че искат да се свържат с неговата вселена. Това е успехът за мен.
Каква е връзката между мита за Сизиф и пътя на Димитрис Папайоану като творец?
Мисля, че една от причините, поради която избрах да представя Папайоану чрез това представление, е, защото то е вдъхновено от мита за Сизиф. Според мен този мит е историята на Папайоану. Сякаш цялата му работа е в този мит. Но не само самата тя, но и личната му история. Митът за Сизиф и творчеството имат много общи характеристики, ако се замислиш. Това е непрестанна борба между човека и материалното. Един от въпросите, с които започнах филма, беше какво задвижва ума на твореца. Ами борбата! Неспирните усилия - дори да си най-опитният и известен артист и да имаш повече средства, неизвестното остава. И това е най-драматичната, но и най-забавната част.
Миналата година спектакълът „Великият укротител" се превърна в едно от театралните събития на годината. Имаше хора, дошли от Румъния специално, за да го гледат. Как би описала публиката на спектаклите на Папайоану? За какви хора са направени те?
В Гърция той е много обичан и популярен. Започнал с малка публика, разбира се, и след режисирането на церемонията по Олимпийските игри (през 2004 г.) е получил признание. В публиката му има много артисти и хора от творческите сфери, но също така и много хора с различен профил по отношение на възраст и пол. В Гърция всеки е негова публика. Но все пак не мога да говоря от името на цяла Гърция. Хората, които го следят, трябва да имат интерес и усет към изкуството. Трябва да са хора, които харесват философията и образите му. Най-интересното е, че има много млади хора в публиката, и такива като майка ми например, която е на 75 години.
"Зад стената" е продукция на Argonauts Productions SA, копродуцирана от ERT (Hellenic Broadcasting Coorporation) и с подкрепата на Културен център "Онасис". ТУК може да бъде намерена инфорамция за предстоящи прожекции у нас.
