Аз мога

Едно 14-годишно момче от Габрово се качва на колелото си и отвява няколко дузини свои връстници и батковци по стръмните пътеки от Бояна до Черни връх. Учи в най-старото училище у нас (Априловската гимназия, ако не се сещаш...) и само за един разговор ти зарежда батериите с оптимизъм. Християн с една ръка отмества всяко от онези "не мога" в живота, заради които прегръщаме кормилото и обръщаме назад.

Леко стеснителен е, не се отказва лесно и може да те изненада колко добре познава света на възрастните. Никой не може да каже, че му е лесно - по рождение има малоформация и дясната му ръка не е развита като лявата.

Християн не се оплаква, а директно казва, че е свикнал и не му пречи толкова. Просто се е научил да се катери по-бързо от другите по планинския склон, за да може после да се пусне с колелото по-внимателно надолу. Ако се наложи, сменя спукани гуми без никакъв проблем.

По суша, вода и на две колела

Явно тактиката работи добре, защото наскоро завърши четвърти във възрастовата си група на Велорали "Черни връх 2012", при това с време, което би го поставило над средата на класирането при мъжете. Това е само едно от състезанията, където Християн се е пускал - има няколко медала, а даже и след като отсява кои грамоти си харесва и кои - не, пред мен пак се заформя цяло тесте. Иначе всичко започнало на шега - отишъл на едно регионално състезание и взел, че го спечелил.

Отличията не са само от планинско колоездене. Християн тренира всеки ден лека атлетика - бяга на 1500 м и 3000 метра. Занимава се сериозно, след като един от габровските треньори го забелязал на училищен турнир. Оттогава Християн редовно е на 4-5 място на републиканските първенства. Освен по земята, той се движи бързо и под вода - занимава се с плуване. На 14 той е много близо до завършен трибоец.

Планина - да, компютър - не

Докато си говорим, го усещам, че ту се притеснява, ту е впечатляващо освободен. С малко хлапета на 14 можеш да си говориш продължително време за смислени работи.

Осмокласникът от Априловската гимназия няма много свободно време - ако не бяга, то кара колело. "Не може цял ден да си с приятели, винаги има време да караш", категоричен е Християн, който сега набляга на литературата в училище. Той не се радва особено много на навиците на повечето други хлапета, които не намират воля да се захванат със спорт или се отказват лесно.

"След като си тичал, ти си изморен, но поне знаеш, че си направил нещо, че не си лежал у вас", обяснява ми Християн. Той отдавна има собствен компютър, но (чудо!) не е изкушен от идеята да стои часове пред него. Даже обратното - съучениците му го карат от време на време да се появява онлайн. Друго си е на пистата или по чукарите.

До Марбея и назад

Християн качва върхове и изминава десетки километри по часовник от 4 години. До него неизменно е баща му Николай, който също се е зарибил и се пуска в състезания при ветераните. Почнали с куп багаж до Бузлуджа, а вече са свикнали и правят преходи само с дрехите върху себе си. Седнали сме до Етъра и покрай нас по нанагорнището минава мъж с раница-гигант, който едвам върти педалите. "А, ето и един колоездач... начинаещ", дяволито се подсмихва Християн.

Макар да е тренирал преди години, баща му е категоричен, че малкият сам избира своя път и всички вкъщи го подкрепят. "Цялото семейство караме", усмихва се Николай, който има и по-малка дъщеря. И тя вече ходи по състезания.

Колоездачното зарибяване на семейството не се е състояло някъде покрай Янтра, а чак в Испания. Хлебарят Николай станал свидетел на това как в Марбея българите стават от 4 на 70 за няколко години. Семейството ту се преселвало при него, ту идвало само за летата и накрая той решил да се върне, за да бъдат заедно с жена си и децата. Междувременно, Християн карал колело по алеите на курортния град и направил първите си дължини в басейна. За него е много очевидна разликата между "все усмихнатите" испанци и неспокойните хора по улиците на родния му град.

Присъда: Хоби

Уви, в Габрово наистина няма много поводи за радост, ако си на 14 и искаш да се занимаваш със спорт. Залата за лека атлетика е в окаяно състояние, не стигат и пари за екипировка. Заради това и в целия град има едва една шепа деца и юноши, които стискат зъби и тренират сериозно. Николай къде на шега, къде - сериозно, определя сина си като "мазохист".

Споменах, че Християн плува. Но само през лятото. В Габрово просто няма подходящ басейн, а вероятно няма да има и в близко бъдеще.

Колоездачният клуб "Исполин", за който се състезава Християн, му помага с екипировка и поправки по колелото. Той е най-младият състезател, но се готви почти сам - отвреме навреме от клуба си организират общи разходки. Според Николай това е общ проблем на планинското колоездене в България - няма достатъчно активна федерация, клубовете се крепят на ентусиазъм, а състезания има само заради волята на един или друг спонсор. Говорим за спорт, който вече е олимпийски.

Докато си приказваме за всичките неуредици, които занитват децата в кафетата и пред компютрите, Николай се ядосва, а Християн - не. Него условията не могат да го спрат, единствено му е кофти, че не може да е поне малко по-добре.

Родителите на Християн са обикновени хора, но някак ще се напънат, за да му осигурят ново колело, с което ще се справя още по-добре на състезания. Въпреки това бащата е категоричен, че не може спортът да е само хоби, в което семействата на талантливите деца да са единствените, които инвестират. По думите му, в Испания момче с успехите и хъса на Християн щеше да получи помощ от държавата, за да се развива.

Въпросът за бъдещето остава без отговор. Християн иска или да стане студент в София, или да поеме изцяло по пътя на спорта. Вариантът за оставане в Габрово е напълно изключен, а даже не е ясно дали цялото семейство на хлебаря Николай няма отново да напусне България.