Емил Табаков: От Росини на Стравински за 24 часа или как се учат ноти наизуст

Преди 32 години един от международно признатите български диригенти, маестро Емил Чакъров създава фестивала, който днес вече не е просто събитие от културния календар на столицата, а неотлъчна традиция в културата на значителна част от аудиторията.

В 20 от тези 32 издания на фестивала участва и маестро Емил Табаков - диригент, композитор и музикант, чието име вече е институция, само се себе си. Тази година той ще излезе на сцената за два концерта.

Единият е традиционният празничен новогодишен концерт, тази година под мотото „Магията на танца" на 1 януари от 18:30 часа в зала 1 на НДК. Участие в него ще вземат най-добрите музиканти на столичните оркестри, а солист на вечерта ще бъде флейтистът със световна слава - Патрик Галоа. Вторият концерт е „Виртуозите", в който световноизвестният цигулар Минчо Минчев и контрабасистът Рик Стотийн ще представят някои от най-великите произведения на класическата музика.

Срещам се с маестро Табаков в мрачен и дъждовен ден, ден след завръщането му от Швейцария. Навън вали, нотите са на масата пред нас (и за малко да останат там), и двамата нямаме чадър, диктофонът записва думите:

Поводът за срещата ни днес е Новогодишният музикален фестивал. Тази година ще участвате за 20-ти път. Какво е за Вас този фестивал?

Първо, това е традиция. Продължава вече 32 години и е много важно да има такъв фестивал, той да се поддържа. Важно е и за публиката, и за участниците. Хората свикват и го очакват всяка година по същото време. Нещо, което е създадено, трябва само да се развива, а не да се маха.

С какви емоции се връщате към него всяка година?

Действително това е емоционален момент, особено новогодишният концерт, който специално се очаква. Забелязал съм че към този концерт винаги има много голям интерес. В началото, когато се създаде фестивалът, в България нямаше традицията на Нова година да се ходи на концерт. В другите държави това го има.

Ето например в Япония новогодишният концерт на 31 декември започва от обяд и продължава до вечерта, с всички симфонии на Бетховен. Има няколко паузи и вечеря. Публиката издържа от първа до девета симфония. Ние това нещо никога не можем да си го позволим, никой няма да издържи и да го изсвири. Японците могат.

По-рано Нова година беше време за ядене и за пиене, никой не си представяше, че ще отиде на концерт в 6 следобед. А се оказа, че публиката свикна. Вчера например, се връщам от Швейцария и докато чакам таксито, една непозната жена ме попита "Ще има ли пак новогодишен концерт?". Това създава една традиция, която е много важна.

Ще ви върна назад във времето. Споделяли сте, че Вашият баща не е разрешавал да се занимавате с музика. Кога разбрахте, че това с музиката ще го бъде?

Аз от малък исках да се занимавам с музика. Действително баща ми не даваше, той казваше, че музикант къща не храни. То е и вярно... Въпросът е, че това е едно призвание, едно усещане, което човек има и което следва.

Аз започнах да се занимавам с музика късно, на 10 години. Имайки предвид, че хората започват на 5-годишна възраст да свирят. Започнах с цигулка, после прехвърлих на контрабас точно защото баща ми не разрешаваше. Въпреки всичко, още оттогава имах силно желание да правя музика.

Представяхте ли си тогава, че ще обиколите толкова много световни сцени?

Не, толкова рано не можех и да си помисля за такова нещо. Предполагам, че е имало желание, след като съм искал да стана музикант. Призванието на музиканта е да излиза на различни сцени, да вижда различна публика, да работи с други музиканти. Но с дирижиране се занимавам още от музикалното училище, където направих камерен оркестър, така че явно целенасочено съм вървял в тази насока.

Още като ученик ми дадоха професионалния симфоничен оркестър в Русе. Бях на 18 години, когато главният диригент на оркестъра дойде на един концерт, който бях направил с мои съученици, и ме покани. Явно целенасочено съм искал и търсел това. Не мисля, че бих могъл  да правя нещо друго освен музика. Много пъти съм се замислял... нищо не мога да се сетя, не знам.

Обиколили сте толкова много световни сцени. Какво ви връща тук?

Винаги съм имал възможности да оставам на други места, но съм се връщал. Има такъв тип хора. И двамата ми сина са такива. Единият има шведско гражданство, работи в Стокхолм, сценограф в театър. Той си взе багажа и се върна тук. Но сега е лесно. Можеш да си правиш проектите тук, да пътуваш до Швеция, да си направиш постановката, и да се върнеш. Другият ми син също остана в България. Имаше възможност да остане да учи в Белгия, не желаеше, и той се върна. Аз съм същият.

Имам някакво чувство, че човек би трябвало да работи за мястото, където е раждан и да даде от себе си, каквото е научил, да остане там. Аз съм учил тук, в Консерваторията. Навремето образованието тук беше на много високо ниво, не само за изкуство, а и за другите специалности. Чувствам някакво угризение, че държавата ми е плащала да уча, а аз ще си дам после познанията на друго място - въпреки че в някои места е много по-уредено, много по-добре платено.

Освен това ме влече да съм тук. Обичам да ходя навсякъде, да имам възможност да гастролирам и да се връщам.

Какво донасяхте от всички места, на които сте работили?

Единствено опит, защото с различни хора се работи по различен начин. Не само в зависимост от техните  музикантски умения, но и техния манталитет. Отвсякъде се учи, от всичко се учи, дори от най-лошото място може да научиш нещо - например, как не се работи.

За музиката трябва много опит. Да познаваш много произведения, да си работил с различни музиканти, да видиш кой как реагира, как трябва да ги ръководиш. Всичко това се учи и човек си прави равносметка.

Кой е най-големият гаф на сцената?

Гаф... Преди години дирижирах всичко наизуст - сега вече нямам тази възможност, нямам време, много музика се събра - но имам един лош спомен от Белград, където бях главен диригент на Белградската филхармония.

Беше някъде около 1997-1998 г. Едновременно с това правех и постановка в Софийската опера на "Севилския бръснар", а веднага след премиерата в София трябваш да пътувам до Белград, където имах концерт с едно от най-трудните произведения за диригент, "Пролетно тайнство" от Стравински. Това е изключително трудно произведение.

През цялото време учех ноти и дирижирах всичко наизуст. Репетирах сутрин в Белград, колата идваше от София да ме вземе за спектакъл вечерта и да ме върне през нощта на другия ден за репетиции.

Не се чувствах сигурен, но понеже съм инат, си казах, че ще уча до последния момент. И понеже го знам наизуст, излязох така да дирижирам "Пролетно тайнство". Към края, на най-трудното място, изведнъж загубих нещо. Бяло петно. Такова напрежение е на концерт да ти се случи подобно нещо, това е такъв страх, който не знам дали съм изпитвал. Загубих нишката, оркестърът веднага се разпадна, слава Богу, че беше накрая. Но все пак успях да направя нещо и да го върна.

Най-важното е, че никой от публиката не разбра. Успях да събера нещата, но този момент остана в паметта ми.

Веднага се сетих за случая с един много известен пианист, който също забравя нещо по време на концерт, и за да не стане гаф, се престорил на болен и припаднал. Дори това ми дойде на ум в онзи момент. Обаче си дадох сметка, че ще падна от много високо и ще стане страшно. Колко мисли му идват на човек за секунда...

Това ли е най-големият страх на диригента?

Не, защото ти може да излезеш и с ноти, ако не си толкова смел, за да дирижираш наизуст. Слагаш нотите и няма проблем. Но има много други неща.

Може да не успееш да хванеш оркестъра в ръце. Страшно е да не можеш да уловиш и да командваш всички партии от оркестъра. Външно не се забелязва особено много, но се усета, че нямаш контрол над нещата и всеки започва да свири както си иска. Страшно е да не знаеш точно какво искаш да направиш от партитурата на композитора. А такива случай напоследък има много. Излизат повърхностно, нямат някаква идея как да обединят цялата мисъл на автора, как да съберат множеството гласове. Трябва да знаеш как да задържиш 30 гласа един до друг. От теб зависи това и ако не гледаш сериозно на работата си, е много неприятно.

Трябва отговорност. Трябва да знаеш, че това е важно, а не само да излезеш и да подскачаш на сцената, да развяваш коса, ако имаш хубава. Има много такива случаи.

По какво се познава добрият диригент?

Дори от един професионалист в първия момент се познава трудно. Трябва дълго време да го следиш. Музикантите и оркестрантите обаче го познават веднага, защото ако диригентът е добър, на тях им е лесно да свирят, знаят какво да правят. Ако е лош, те се объркват и се разпиляват, не знаят какво става. Но за публиката е много трудно. Първото нещо е дали може да бъде технически добър с оркестъра. Не ефектен, а добър, точен и ясен. Но това пак може само професионалист да го схване. Ако звучи оркестърът звучи добре, значи диригентът е добър.

Тази публиката, която ходи редовно на концерти, може да прави разлика. Това умение идва със слушане на различни хора и с годините, но вече тази публика в България се позагуби. Навремето я имаше. Когато бях диригент на Филхармонията, на всеки концерт идваха определени хора, които вече знаеха как се свири Малер или Бетховен, Брамс. Те бяха свикнали да слушат. Тогава не се ръкопляскаше между частите, защото публиката беше по-култивирана.

Коя е отправната ви точка при композиране - поезията, музикалният импулс, темата, самият солист... ?

Музикалният импулс. Това, което ти дойде в главата. Поезия - не. Не пиша според текст, освен ако не е реквием, както съм правил. Иначе сядам и пиша тоав, което ми дойде в главата, и което смятам, че си заслужава да се разработи. Търся чисто музикално внушение, което идва в мен.

Има ли музикална литература или пък композитор от класическия жанр, към когото не бихте посегнали?

Има такива, първо, защото няма време за всичко. В един живот няма време за всичко и естествено, човек посяга най-напред към композиторите, които повече допадат на неговия натюрел. Накрая остават тези, които харесва по-малко, и това е нормално. Но професионалният диригент трябва да може да прави всичко. Дали харесва едно произведение, или не чак дотам, той трябва по възможно най-добрия начин да го представи на публиката.

Какво ви дава контактът с природата?

Аз не съм от тези, които ходят редовно по планини, но е хубаво понякога, защото съзнанието се уморява от писане. Писането е най-изморителната музикална дейност. Направо те изпива. Когато се измориш и закъсаш, не можеш да продължиш. Спираш и като излезеш да се разходиш, това някак отпушва мисълта, дава някаква нова струя и импулс накъде да продължиш. Идеи идват от това.

Колко време ви отнема писането на едно произведение?

Зависи какво е. Една симфония например отнема много време. При моята диригентска работа, пиша най-малко за две, понякога три, до четири години. Ако е по-кратко произведение, може да се случи и за два месеца.

Самото написване е мъчителен и бавен процес, който изисква много време. Като пишеш за симфоничен оркестър например, имаш 30-40 петолиния. Трябва да реши как да разпределиш всичко това, което ти звучи в ума, на кои инструменти. Това е математика, изчисления, мислене...

Бихте ли преподавали?

Много пъти е ставало въпрос да преподавам по дирижиране. Много млади хора от чужбина са искали да учат с мен. Но първо, аз пътувах много. Да ви призная, аз нямам много голям интерес - това е друга работа, различна професия, за която е нужно време и умение да насочиш мисленето си в друга посока. Не съм имал време, а на всичко отгоре, не съм мислил, че имам опит да преподавам, когато ме канеха.

Сега гледам, че започват да преподават някои съвсем млади хора, завършили дирижиране току-що, които знаят по пет произведения, и то - учени с професора. Това трябва да се преподава от човек с много по-голям опит.

Защо на артиста му е необходимо да бъде сам?

Нужно е най-вече на композитора. Без това е невъзможно да се пише. Да си сам, в пълно спокойствие, да се отделиш от другата музика и хората, за да може в главата ти точно да се изкристализира някаква музика.

Когато пиша (обикновено композирам през лятото), се скривам в едно село. Музиката, която дирижирам, трябва да отмине, да се изчисти съзнанието. Отивам на село, навън, на двора, копая, режа дърва и всичко, което се е случвало през концертния сезон, се прочиства. Мисълта се насочва към това, което искам.

Тъй като лятото е кратко, а едно произведение изисква много време, след свършване на сезона веднага отивам на село, за да мога по-бързо да се отърся от музиката и да насоча мисленето си за композиране. Просто не мога да контактувам с хора тогава. Сам си стоя. Така се работи по-спокойно.

Подробна информация за Новогодишния музикален фестивал можете да намерите ТУК.

Новините

Най-четените