105-етажна пирамида се извисява над лятната мъгла и един град, направен сякаш от кубчета. В края на 80-те Северна Корея започва да строи хотел "Рюгьон" с идеята да е най-високият в света и с него да натрие носа на западните държави. Липсата на средства и ниското качество на работа стопират проекта през 1992 г., когато сградата е готова на груб строеж.
Следват 16 години, през които природата руши конструкцията, а екскурзоводите в Пхенян не дават смислени отговори на чистосърдечния въпрос "Какво е това?". Строителството тръгва отново през 2008 г. и "Рюгьон" ще отвори под крилото на "Кемпински" през лятото на тази година.
Символично или не, компанията на египетски милиардер довършва бетонната пирамида, която вече е остъклена. Около нея хората и сградите на Пхенян са останали с двата крака в 80-те.
Това вижда младият български бизнесмен Сребрин Ватралов от прозореца на един доста по-малък хотел, когато пристига в една от най-затворените и трудни за разбиране държави в света. Даже само 5 дни бутафорна програма са достатъчни за куп впечатления, а и за да поискаш сам да търсиш отговорите на тонове въпроси, които всяка крачка повдига.
Особености на севернокорейския национален туризъм
Екскурзията била по идея на негов приятел. Порядките в КНДР може да са в сталински дух (та и отгоре), но срещу конвертируема валута всеки гражданин от Отвъд е добре дошъл - даже и американци. Има фирми, които организират посещения на чужденци в Северна Корея. На година се възползват по не повече от 4000-5000 граждани на западни държави.
От посолството на КНДР в София (да, има такова!) един ден се обадили на Сребрин и на развален български се поинтересували защо е решил да ходи в народно-демократичната република. Човек би казал, че за дипломатите е нелогично някой да иска по свое желание да ходи в комунистическата страна. "Казах на чиновника, че проявявам интерес към времената преди прехода и там вероятно има добре запазени останки", откровен е Сребрин.
Преди да влязат в страната имали инструктаж. "Събрахме се, за да обсъдим особеностите на севернокорейския туризъм - той няма нищо общо с какъвто и да е туризъм по света - той е силно ограничен, реално се движиш по предначертан маршрут, не можеш да импровизираш с времето си или да ходиш, където си пожелаеш", обяснява Сребрин.
Веднъж стъпил в Северна Корея, ти не можеш да излезеш от хотела без местните придружители, които хем те развеждат, хем те държат под око. Две момичета и едно момче водели групата, където били двамата българи. "Добре ги бяха обучили да се държат естествено, доколкото е възможно, защото нашите светогледи са диаметрално различни. Като разговаряхме, усещахме, че сме от други планети", разказва Сребрин. Говорили си даже за комунизма и капитализма.
Град от кубчета
В Пхенян се движели по "представителния" маршрут - околните високи панелни сгради изглеждали относително добре. "Цветът на боята е еднакъв. Градът изглежда като кубчета - едни такива супер изчистени", припомня си Сребрин. Няма други билбордове, освен политически.
В далечината се виждат и други сгради - основно скука тип "късен соц". Пхенян има и един изключително модерен квартал, построен преди година с китайски пари. Там живее висшата номенклатура.
Иначе най-характерното за столицата на КНДР са мегаломанските паметници. "Някой ден, ако този режим падне, ще правят изключителен туризъм за хора, на които им интересно да видят паметници на утопичния семеен комунизъм", коментира събеседникът ми. Има си строги правила за това как се снима статуя на (примерно) Ким Ир Сен, както и за това как се отдава почит - никога не обръщаш гръб на Вожда, бил той и от камък.
Болничен туризъм
Следващата спирка в обиколката била... болница. Или по-точно празна 10-етажна сграда, представена като лечебно заведение. По мрачните коридори се чували само шепоти, тук-там пробивал по някой слънчев лъч.
Завели туристите в празна зала, за да им покажат рентген модел 1986 г. Не минало и без изцепки за това как колеги от братски републики като Чехия и Източна Германия идвали да специализират в КНДР. Туристите сдържали смеха си, защото изрично им било казано, че е по-добре да не коментират, колкото и наивно да звучат приказките на домакините.
Единствените хора в цялата болница били събрани пред един телевизор, където вървяла официалната държавна програма. Когато туристите попитали къде са останалите, извинението било, че днес е някакъв празник и пациентите са били пуснати по домовете си.
"В коя нормална държава ти можеш да си позволиш да използваш болницата за туристическа атракция - там се върши толкова по-важна работа от това да развеждаш някакви тъпаци", казва Сребрин.
Закарали ги да видят и "образцово" село. По пътя се виждала малка част от реалната картина в севернокорейската провинция - хората не са крайно бедни, но живеят с много малко. Когато чужденците стигнали до селото, то било безлюдно - също като болницата. Селяните били в обедна почивка.
Граничен парадокс
Туристите посетили и демилитаризираната зона по границата на двете Кореи - едно от местата с най-голяма концентрация на военни и оръжие на цялата планета. Влезли в къща, разделена през средата от линия - тук се провеждат двустранни срещи на Севера и Юга, а границата минава даже през масата.
Останалата част от границата се наблюдава от безумно много военни с бинокли и камери от двете страни. Симбиоза на 38-ия паралел - сутринта севернокорейците водят туристи на границата и войниците от Юга се скриват, за да няма напрежение. Следобед ролите се обръщат.
Обикновени корейци
Няма начин да скриеш напълно 3-милионен Пхенян от очите на чужденците. А всъщност няма и много за гледане. В Северна Корея социалната единица не е индивидът, нито семейството, а нещо, което най-просто може да се нарече "колектив". В резултат всичко е сиво и еднакво - всички жени са с еднакви прически, мъжете изглеждат еднакво. Сребрин описва дрехите като "лелчински", с убити цветове. Има китайски дрехи в корекомите, но там пазаруват избрани (от партията).
"Чудя се какво се случва със спортистите, които ходят по олимпиади. Те изглеждат странно в едно общество, където колективът е над всичко - да не се различаваш, да няма напрежение", разсъждава събеседникът ми. В КНДР властва инерцията, всеки си върви по предначертания от партията път.
Може би най-ясният израз на тази философия на безличието е огромният фестивал "Ариранг". В него участват по 100 хиляди души, много от които - деца. С разноцветни картони групите сглобяват надписи и картини или правят невероятни хореографии - израз на това колко са синхронизирани и еднакви. Същевременно, според Сребрин, за обикновения човек шестте месеца репетиции са някакво разнообразие.
В КНДР има само държавни медии. Затова и западните туристи станали свидетели на любопитна картинка в метрото - вестникът е разпечатан лист по лист и се върти на карусел, а заедно с него се въртят и хората, които просто няма откъде другаде да се информират.
Регулиране на празните улици
Севернокорейците нямат идея за частна собственост под никаква форма - не притежаваш имота си, не притежаваш земя. "Не съм сигурен дали и колите - те не са много, но се срещат, дали те са собственост на тия хора или са просто дадени от правителството на избрани хора", разказва Сребрин.
Трафикът в Пхенян е толкова минимален, че хората нямат инстинкт да се пазят и шофьорите често се налага да натискат клаксона. Въпреки това, по кръстовищата има красиви и стилно облечени момичета, които регулират движението по всъщност празните платна. Повечето хора се движат пеша или карат колела.
По улиците не можеш да видиш пазарни взаимоотношения - в страната действа купонна система, като само малка част от номенклатурата (съсредоточена предимно в столицата) има достъп и до истински пари. По закон чужденците също нямат право да използват местна валута.
Държава под пагон
КНДР е "на първо място военно общество", както сами се наричат. Затова и армията има предимство, когато става въпрос за ресурси и даже храна. Има кооперативи, които следят какво прави всеки в блока. Много лесно се попада в трудов лагер - там са затворени 800 000 души, а всеки роден зад решетките живее със системата "докато смъртта ги раздели".
Атмосферата на секретност и шпиономания е видима даже в метрото на Пхенян. Макар метростанциите да са просторни и с красиви мозайки, никой официално не знае колко е голяма подземната железница, на каква дълбочина е и накъде се разклонява. Хората знаят предполагаемия маршрут, по който се движат, но се говори, че има много по-голяма мрежа отдолу, която е създадена с цел да скрие хората, ако "империалистите-копелдаци" (както ги наричат съвсем официално) нападнат.
Гладни и преяли
Чуждестранните туристи ядат бял ориз, което всъщност е лукс в КНДР. Една от причините е "чухче", философията за абсолютна независимост от останалия свят - нещо, което не може да функционира през XXI век. Според Сребрин, Северна Корея може и да изнудва Запада за някакъв вид помощи, но те реално стигат само до номенклатурата.
Обикновените хора от малки са научени, че останалият свят е ужасен и няма по-хубаво място от Северна Корея. Така те от страх предават целия контрол над духа и тялото си на режима. Живеят от петилетка до петилетка и се примиряват с безумията на елита. Сребрин припомня милионите умрели от гладна смърт през 90-те, когато КНДР отказва чужда помощ: "Те са ОК да измрат, но тези отгоре, наядените със сьомга и хайвер, да не се наведат".
Народ от наивници
Българинът е изключително впечатлен от това как севернокорейците са звучали като извадени от пропаганден филм. "Не съм сигурен дали се самозалъгват или са склонни да говорят пълни глупости, само защото са облагодетелствани малко повече от останалите", колебае се той.
Една от най-големите мечти, вменена на севернокорейците, е националното обединение. Проблемът е, че вече "братята" им отвъд 38-ия вече не са твърде склонни. Според икономисти, обединението на двете Кореи би било 5 пъти по-силен удар за Юга от този, който след 1990 г. преживя Западна Германия. Ако въобще се случи, ще става много бавно.
Питам Сребрин дали е възможно такива хора да живеят без комунизъм. Според него ще е ужасно трудно, защото те са много наивни - не познават егоизма и конкуренцията, не биха могли да оцелеят в нашия свят.
И в Северна Корея има "невъзвръщенци". Най-често бягат към Китай - опасно е, но с нужния рушвет минаваш. Това обаче е само началото - ако ги заловят, местните власти директно връщат имигрантите в родината им. Това гарантира престой в трудов лагер, а често - и смърт.
Има обаче такива, които поемат целия риск и се връщат сами в КНДР. Животът даже в Китай не им понася и са склонни на подкуп, само и само да се върнат в своя наивен свят.
За урок
Според събеседника ми, КНДР е нагледен пример за това какво се случва там, където държавата има безрезервната власт, "където хората не могат да откликнат на простотията на държавния чиновник". В Северна Корея оръжието и знанието са в ръцете на малцина - тези, на които е угодно системата да продължи така, защото всички други служат на техния интерес.
Сребрин гледа на страната не само като на комунистически резерват. Според него вече даже и в т.нар. западни демокрации властта вече не се свени да нарушава правата на гражданите си. Затова и трябва да има специален урок в училище, посветен на всесилния чиновник и КНДР.
