Мария Касимова-Моасе умее да се контролира.
Демонстрира го всеки път, когато под някой от текстовете ѝ в различни онлайн медии или дори под внимателно обмислени статуси в личния ѝ профил във Facebook се появят емоционални, крайни и нерядко обидни коментари на читатели, които понякога дори не са си направили труда да прочетат целия текст.
В света през 2021 г. положението е такова - характерната за хората емоционалност се смесва по бомбастичен начин с възможността бързо и задочно да отговориш на автор, който е отделил няколко часа или дори дни, за да сподели с теб аргументирано мнение, да опита да започне смислена дискусия.
А когато стилът на този автор е като този на Мария, реакциите са неизбежни. В подкаста на Webcafe.bg "Първа страница" тя разказа как често се опитва да вкара онова, което иска да каже на читателите, в "малко по-мека форма". Но понякога нейната собствена емоционалност излиза наяве и тогава решава, че вместо да редактира и "гипсира" текста, по-добре да го публикува в оригинал.
"Кратките журналистически форми предполагат да си по-ударен, защото за по-кратко време трябва не да кажеш каква е истината - ти може да си я знаеш, това може да е твоята истина или истинаТА. Не това е моята цел - да убедя някого да мисли като мен. Моята цел е да го убедя да мисли. Дотам. Ако иска да се съгласява, ако иска не, но да има дебат", казва Касимова-Моасе.
Журналистиката и писателка искрено и смело се изказва по темите, които я вълнуват, както читателите на Webcafe.bg добре знаят от текстовете ѝ в медията. Опитва се с всеки текст да предава своята идея как трябва да се води дебат - че "трябва да си подготвен, да си чел, да използваш език, който да предполага уважение към теб и другия".
За съжаление, ответните реакции понякога не са такива - нещо, характерно за ерата на социалните мрежи. Мария се изумява от това какво кара хората да се "възпламенят".
"Ти пишеш например голям текст, в който имаш 3-4 важни неща и там има някаква дума, която [читателите] разчитат по съвършено различен начин. Аз отдавам това на безсилието на писания текст спрямо изговорения. Ако ние се виждаме и си говорим лице в лице или поне се чуваме и чувате моята интонация, аз мога да ви кажа: "Е, това не е толкова хубаво", и вие няма да ми се разсърдите. Обаче ако съм го написала, от другата страна може би го четат "Ааа, това не е толкова хубаво", обяснява Касимова-Моасе.
В това според нея се проявява именно емоцията, защото "хората четат първо емоционално".
Самата тя, журналист с опит като репортер и редактор в редица издания, преди да се отдаде на свободна практика и писането на художествена литература, много се е чудила как трябва да се говори на аудиторията у нас. Признава, че не е намерила начина и вместо това е решила просто да бъде искрена.
Обяснява, че ако започнеш да редактираш всичко, написано от себе си, то "губи от тъканта си, [текстът] става прозрачен и найлонов". А когато някой реагира импулсивно на написаното, дори да я обиди, тя се старае да не влиза в излишни спорове.
Дава интересен пример със скорошен статус във Facebook по темата за Съединението. Чете 2 дни, за да се подготви, преди да напише и публикува текста, събиращ различни теми и истории в себе си. Една от тях е за това как Захарий Стоянов праща писмо до един от своите съратници, в което разказва, че Съединението се е случило без капка кръв и без нито една неприлична дума.
С този разказ Мария иска да даде пример за това как хората от онова време, "уж по-неуки от нас", както пише в статуса си, са разбирали колко е важен езикът, колко е важен начинът на поведение, етикетът.
Четящите обаче пропускат всичко останало и се хващат за "уж по-неуки от нас".
"Не четат "уж" и не приемат сравнението, нито иронията зад това. Те казват - както работи един компютър - "Тя казва, че те са неуки. О! Как така ще са неуки?". И започва един спор колко всъщност били образовани, как аз нищо не знам и не разбирам. И аз за пореден път разбрах как ние си пишем едни неща, но никога не можеш да разбереш и да имаш точното очакване как отекват от другата страна", посочва Мария.
Разговорът се насочва и към други неща, които разпалват българите в интернет - сънародниците им, които са избрали да живеят в чужбина. Отношението към последните отново се изостри покрай засилената избирателна активност извън страната на парламентарните избори тази година.
Мария се е сблъсквала и с тези предразсъдъци, тъй като съпругът ѝ Стефан е французин и тя самата живее както у нас, така и отвъд граница. Но все пак тук плаща данъците си, тук са децата ѝ, тук е и основната ѝ работа.
"Много ми е болно, защото е крайно време да възприемем, че ние сме едни европейци. И това да отидеш да живееш в Базел, във Виена... ами хайде да го приемем вече. То не е кой знае колко по-различно. Да, различен манталитет - отиваш с отворено сърце и отворена кошница, спираш да мислиш (...), че германците са примерно стиснати, французите са претенциозни, италианците са лъжливи или шумни. Спираш с тези неща и отиваш, отваряш душата и казваш "Елате да видиме", призовава писателката и журналистка в подкаста "Първа страница".
Според нея ако подходим така към чужденците, въпреки че предразсъдъците между нациите съществуват, ще установим, че "всъщност всички сме много различни, но на ниво единици". Така например италианец може да е организиран като германец, но това не го прави по-малко италианец.
"Аз на това се научих и ми се иска хората така да започнат да мислят, да имат самочувствие. Ясно е, че като си губим малко границите има едно усещане за загубване на принадлежност, на националност, но не е така. Ти само придобиваш още, дори на местно ниво", мисли Касимова-Моасе и дава пример, че човек, преместил се от Каспичан в София, ще продължи да бъде от Каспичан и да обича и родното си място.
Казва, че все повече избледнява образът на българите в чужбина, които си подливат вода. Вместо това, по думите ѝ, се формират задружни български общества - в Германия, Швейцария, Белгия, САЩ и много други държави, където хората организират събития, помагат си и привличат българска култура.
И тук Мария говори от личен опит и от срещите с такива хора. Поредните парченца вдъхновение към нейния и без това богат свят. Свят, който я вдъхновява ежедневно - както за статиите ѝ, така и за литературните ѝ начинания, сред които романът "Балканска рапсодия" и аудиосериала "Записки от Шато Лакрот", превърнал се и в книга.
Повече за любимите ѝ автори, процесът ѝ на писане, как се създава аудиосериал и по какво работи в момента, може да чуете в целия увлекателен разговор с Мария Касимова-Моасе в "Първа страница":
Абонирайте се за подкаста с любимото си приложение за слушане на такива и открийте още интересни истории тук:
