Датата е 4 юли 2020 година, часът - малко преди 10. Извънредно топла събота. Лутаме се в квартал Редута и търсим Беларуското посолство в София. Оказва се скрито на тиха уличка с кротки жилищни сгради - международните отношения понякога се отразяват дори и в адреса на посолствата.
Отпред има двама души - Олга Галунска, организирала протест с настояване за честни избори в нейната страна, и съпругът ѝ Кирил, заради когото тя заживява в България преди повече от три години.
Държи високо транспарант, на който пише "Stop Political Repressions in Belarus". На тениската ѝ е изобразен гербът на страната отпреди Лукашенко да дойде на власт - рицар на кон с изваден меч.
Донесла е и няколко ушити по поръчка бяло-червено-бели знамена, които се асоциират с опозицията - тя ми казва, че това е историческият символ на Беларус, който Лукашенко сменя, когато идва на власт. Там сега винаги арестували първо онези, които го държат.
Събираме се шестима души, полицаите са двойно повече. Олга нито за момент не сваля ръцете си, с които държи плаката високо вдигнат. Общо два часа: времето, отредено ни за това скромно недоволство.
Месец и половина по-късно се срещаме отново, за да поговорим за ситуацията в Беларус.
Протестите вече са навсякъде в новините, а тя не може да повярва, че хората в родната ѝ страна са излезли от обичайното си състояние. Назовава го на руски: вы́ученная беспо́мощность.
"Това е едно вътрешно убеждение, че нещата няма да се променят, независимо от това колко го искаш или колко си недоволен. Беларусите дори имаме една специална дума, с която се назоваваме помежду си: памяркоўныя. Това е човек, който търпи и свиква с всичко", разказва тя.
Олга е от град Гомел - вторият по големина след Минск и най-засегнатият в Беларус от аварията в Чернобил. Тя е родена малко след нея, но за късмет (поне относителен) в малко по-отдалечена част на Русия, където родителите ѝ работят като инженери. Самата тя от години насам е практикуващ психотерапевт.
"Когато пораснах, започнах да разбирам, че в Беларус има извънредно много онкоболни. Не само възрастни, но и млади хора. Когато съм ходила на лекар, няколко пъти ми се е случвало да проверяват щитовидната ми жлеза и да ми казват, че имам възли, но това е напълно нормално, даже относително добро за нашия регион", спомня си тя.
Иначе информационното затъмнение и реакцията на властите, подобно на всички останали държави от тази страна на Желязната завеса, предизвиква гняв у хората.
Що се отнася до изборите през 1994 г., когато Лукашенко идва на власт, тя казва, че не помни в детайли, но в дома ѝ никога не се е говорело за него с добро.
"Баща ми винаги е бил идеен опозиционер, но като цяло в Беларус политическият живот никога не е бил основна тема на разговор. Нямаше истински партии, нито други ярки фигури освен него. След като той дойде на власт и направи промени в Конституцията, с които страната стана президентска република, не се е случвало нищо интересно. Това създаде една аполитична нация", казва тя.
По думите ѝ Лукашенко обичал да повтаря, че през 94-та хората били обути в "лапти" - нещо като нашите галоши - и гладували. Тя обаче смята, че ситуацията тогава не е била по-лоша, отколкото тази днес.
"Лукашенко винаги е имал популистки идеи. Той много умело си намира външни или вътрешни врагове, срещу които застава и се представя като спасител. Измисля проблеми, които да решава. Според мен тъкмо това се хареса на много хора", разсъждава днес тя.
И все пак Олга не отрича, че има възрастни хора, които казват, че най-важното е всеки месец да получат пенсията си и в страната да има мир. Тъкмо затова те продължават да го подкрепят, а и Лукашенко често спекулира с темата за войната и това как той пази страната от конфликти. Това обаче се променя днес, когато все повече хора, включително и неговият верен електорат, се оказват засегнати от действията му спрямо близките си на площада.
Но преди това да се случи, и на самата Олга ѝ е необходимо време, за да осъзнае колко репресивен е всъщност режимът му.
Първият път, когато си дава сметка за това, е моментът, в който ѝ се налага да влезе в университет.
"Бях отличничка и бях приета във Факултета по психология, но за да вляза държавна поръчка, трябваше да се съглася да стана член на БРСМ (Беларуски републикански съюз на младежите - бел.ред.). Не исках, но нямах друг шанс, затова приех", казва тя и допълва, че участието ѝ в него е било по-скоро проформа.
По-късно обаче се сблъсква с доста по-сериозен проблем.
"Започнах да работя в една държавна клиника като психолог. През 2010 г. се провеждаха така наречените "мълчаливи протести", отново срещу властта. Аз реших да отида, но един милиционер ме спря, разпита ме и взе личните ми данни. На следващия ден моята шефка ме извика и каза: "Получих обаждане с много настоятелна препоръка да те уволня. Няма да го направя, но трябва да разбереш, че не се говори за тези неща на глас".
Тогава тя разбира мащабите на тази "катастрофа", както я нарича. След този скромен митинг Лукашенко забранява на групи, по-големи от трима души, да се разхождат по улиците, защото прозирал в това протестна умисъл. Ето защо, когато пристига в София, първото, което ѝ прави силно впечатление, е как хората седят по групи на пейките и пият бира.
Агресивният отговор тогава обаче според нея спира много хора да продължат да протестират, защото започват да се страхуват.
И все пак чашата прелива, когато преди настоящите избори изведнъж всички конкурентни кандидати на Лукашенко се оказват в затвора - не само опозиционният блогър Тихановски, но и по-възрастните Валери Цепкало и банкерът Виктор Бабарико.
"В интернет има един запис, на който се вижда ясно как един полицай пада нарочно сам на земята по време на протест, организиран от Тихановски. След това той беше обвинен за провокация и физическа агресия, заради което го прибраха", разказва тя.
За останалите се вадят "компромати", свързани с пране на пари и други престъпления. Олга казва, че Лукашенко си позволява да използва срещу тях обиди, които възмущават дори симпатизантите му. Процес срещу тях няма - те просто стоят в ареста и са подложени на глад и мъчения. Бабарико все още е там, а Цепкало бяга от Беларус в Полша.
Тихановски пък непрекъснато получава "честитки" за още 10 дни в ареста - по думите на Олга причините са абсурдни. Например като тази, че не се е обръснал.
Тя се информира за всичко това от опозиционни сайтове, канали в Telegram и социалните мрежи.
"Повечето от хората, които са основали тези мрежи, са или в затвора, или не са в Беларус. Сега обаче е по-трудно да ги елиминират, защото ако арестуваш един човек, на негово място просто идва друг", казва тя.
Недоволството расте също така и с организацията на самите избори - става ясно например, че тази година няма да се допускат независими наблюдатели заради "коронавируса", който Лукашенко преди това нарича "психоза".
Много хора обаче решават да стоят пред секциите и да броят всички, които влизат и излизат от тях, и да записват отговорите на онези, които желаят да споделят за кого са гласували. Алтернативните резултати са публикувани в приложение, в което ясно личи, че Тихановска (основният опонент на Лукашенко) печели с убедителна преднина.
В комисиите на тамошния ЦИК пък участват главно учителки. Има и видеа, на които се вижда как репетират предварително какви цифри да съобщят като резултати от изборите.
Това е и причината обществото да се настрои срещу тях, но по думите на Олга те са започнали масово да напускат работните си места и да разказват какво се е случвало наистина.
Подобен е случаят и с полицаите.
"В началото те бяха по-скромни и правеха снимки на униформата си с надпис "полицията е с народа", но без лицата им да се виждат. Сега вече дори не е анонимно - все повече военни и полицаи публично напускат с думите, че не могат да застанат срещу своите хора и да лъжат повече".
Още по-впечатляващо обаче е онова, което се случва с тези хора след признанията им - в Беларус има платформа, която събира историите на уволнени или напуснали заради режима. Който иска, може да им помогне материално, да им съдейства да намерят работа в частния сектор или да организира обучение за професионално преориентиране.
"Сега наистина има много подкрепа за всички пострадали - и материална, и психологическа. Повечето ми колеги например участват в движение за безплатна помощ на пострадалите и стоят пред арестите, за да могат да помогнат на онези, които са пуснати от там и преминават през шокова травма", разказва тя.
Голяма част от тях разказват пред тези канали какво им се е случило вътре - има например жени, които споделят, че са били насилвани сексуално с полицейски палки.
Други хора пък са принуждавани да седят с часове на колене, а когато се унасят в сън, са поливани с ледена вода и бити отново. Журналистите пък са хващани първи, а Олга разказва за репортерка, простреляна в корема, която не е мъртва, но е "обезвредена" в болницата, докато раната ѝ зараства.
Всичко това обаче този път не е достатъчно, за да изплаши хората. Напротив - кара ги да излизат всеки ден.
Починалите по официални данни до момента са четирима, но според Олга са около 100. Тя разказва и за случай с мъж, намерен "обесен" от полицията, който часове по-рано е сниман на протеста.
"Изпитвам много нови емоции, когато виждам как хората се обединяват. За пръв път съм горда да кажа, че съм от Беларус. Сега тези хора не ми изглеждат примирени, а силни и смели. Много ми се иска да бях там, с тях. Имам непрекъснатото чувство, че не правя достатъчно, но не мога да поема гуменият куршум вместо някого. Това, което мога да направя, е да кажа на българите какво се случва в Беларус", казва тя и гласът ѝ изтънява.
Дали се страхува да се прибере? Да, до известна степен.
След като организира протестите тук, получава и заплахи от руснаци, които я обиждат и ѝ казват колко им е хубаво там, а хора като нея не могат да го оценят. Други пък ѝ казват, че ще стане "като с Украйна".
"Това, което се случи там, няма нищо общо с Беларус - там конфликтът беше между проруската и проевропейската част от населението. При нас няма такъв конфликт, ние не знаем какво искаме да правим с бъдещето си. Ние просто искаме демокрация. Искаме свобода", казва Олга.
Днес тя не съжалява, че е тук, защото се чувства добре и харесва тъкмо това, че се е научила да живее "по-свободно" и да иска повече от живота. Разбира и нашите протести и ги подкрепя, но умът ѝ в момента е другаде. Намира обаче за трогателно, че хората в Беларус изведнъж са пожелали същото - промяна. Надява се някой ден да се прибира там, без да чувства страх.
Тя непрекъснато се сеща да ми каже още неща - за това как Русия е заела пасивна позиция, за подкрепата на Литва, Латвия и Полша. За неща, които можем да прочетем в много статии.
В 4 часа през нощта обаче получавам съобщение от нея, което не може да се прочете другаде.
"Сънувах как танцувам заедно с други непознати беларуси, но усещам, че сме приятели. Пея някаква песен на беларуски. Не помня достатъчно добре, забравям думите, но хората пеят гръмко и ми се усмихват. Аз изведнъж си спомням всичко - думите сякаш излизат сами от гърлото ми."
