Когато говорим за компании и изразяваме мнение за "корпоративния свят" (което почти винаги е в ботевския стил "силно да любят и мразят"), сякаш забравяме, че тези организации не са изградени от компютри, а от хора.
И тъй като светът, в който живеем, непрекъснато ни вкарва в клишета и шаблони, от които едва изпълзяваме, сме признателни на онези, които ни помагат да видим отвъд клишетата, да надзърнем зад стереотипите - в случая това са хората от поредицата интервюта с екипа на TBI Bank, с които виждаме човешкото лице на банката.
А когато говорим с Мария Желязова - то е усмихнато, ведро и предразполагащо към дълги разговори и безконечно пиене на лате.
Мария ръководи отдел "Корпоративни комуникации" в TBI Bank. Освен това е майка на две дъщери, бакалавър по Унгарска филология, магистър Връзки с обществеността, страстен консуматор на лате, пътешественик и бегач. Мечтала е да стане преводач... до момента, в който не се е озовала сама в една стая с няколко дебели речника във времето, в което Google Translate е бил бъдеще и осъзнаването, че преводачеството до голяма степен е "самотен процес", а не непрекъснати срещи хора. И именно липсата на човешкия контакт я тласка да завие в друга посока.
Дигитални банкери, истински хора
TBI Bank върви със смели крачки към бъдещето на финансите. Прави го чрез креативни хора, които са извън клишето на думата "банкер". Хора с разнообразни интереси и ясното съзнание, че определението "ценен" важи не само за парите, но и за живота с усмивка. С тези хора ви запознаваме в тази поредица.
Обръща се към писането за медии и оттам към връзките с обществеността, от които тръгва една възходяща кариера в сферата на корпоративните комуникации. Учила е в немска гимназия, следвала е в Унгария, говори руски и английски, отскоро кара ски и от известно време успешно слаломира от ерата на стационарните компютри към света на уебинарите и подкастите.
И въпреки че очевидно плува в свои води в комуникационния, дигитален океан на 21 век, не може да свикне с аудиокнигите и за четене си носи добрите, стари тухли.
Всичко това ни води към думата "баланс" и към чуденето къде се намира той, какво представлява, яде ли се, има ли аромат и как да го докопаме.
Когато отпуските не ни отпускат
"Балансът е субективно усещане", казва Мария.
"Малко е като красотата и други относителни понятия. Няма правило, няма формула. Не мисля, че е възможно да се постигне съвършен баланс между кариера и личен живот. За себе си се опитвам да се фокусирам максимално върху това, което е на дневен ред и най-отгоре в списъка на спешните задачи, но и с най-голямо значение. Невинаги се получава обаче. В света на мобилните устройства няма как да се откъснеш напълно. Случва ми се докато съм в среща по работа, на телефона да се появи съобщение от училището на дъщеря ми за извънредна родителска среща. И обратно: да се наложи да свърша нещо по работа, докато съм навън с децата или приятели. Но честно казано, предпочитам така", допълва тя.
Разказва как, когато е стартирала кариерата си в посока комуникации, е била ситуирана в офис пред стационарен компютър. Така, когато с колегите ѝ си тръгвали от офиса, работата оставала там.
Звучи ми чудесно, но Мария изненадващо казва, че тогава се е напрягала много повече.
"Това очакване и незнание какво се случва ме държеше в напрежение и носех служебните си тревоги вкъщи. Отпуските бяха повече стрес, отколкото почивка: няма ме няколко дни, връщам се и заварвам 500 мейла. Сега мога да прегледам набързо какво се случва и да приоритизирам. Може би точно това е балансът за мен - да не губя представа какво се случва с различните сфери на живота ми и мисловно да ги наредя по спешност и важност. Но аз винаги съм съпроводена от едно чувство за компенсация. Ако това чувство се изгуби, или съм постигнала съвършения баланс, или нещата тотално са отишли по дяволите."
По света и у нас: да откриеш себе си на път
Чета, че Мария обича да пътува, но какво значи това? Че обича да се разхожда по Бонсови поляни? Че иска да живее в индийски ашрам? Че харесва опашките пред Ватикана? Какво изобщо значи да обичаш да пътуваш във времена, в които поне в предковидово време пътуването беше естествена част от живота?
"Дали защото родителите ни са били ограничени по отношение на пътуването или поради друга причина, по нашите региони да пътуваш е нещо "особено". Ако кажеш на някого в Западна Европа, че хобито ти е да пътуваш, ще те изгледат странно", казва тя.
Един от градовете, впечатлили Мария е Мадрид.
"На фона на Барселона, натоварена с десетки очаквания, Мадрид ме впечатли особено силно с архитектурния сблъсък на арабската култура и християнския дух. Но ако трябва да избера два града, за които бих тръгнала веднага, във всеки един момент, това са Лондон и Москва."
"Бях студентка в Будапеща, когато с група приятелки си взехме изпитите и решихме да се наградим с една ваканция в Рим. Още първата вечер ни откраднаха чантата с ключовете от апартамента на друга наша приятелка, която по принцип живееше там, но точно по това време беше в Брюксел. Не ме питай как сме се обяснявали на карабинерите - как така току-що сме кацнали, ама сме в апартамент на наша приятелка, но тя не е в Италия в този момент... Все пак, съжалиха ни хората, закараха ни, изчакаха ни пред блока докато една съседка ни пусна да спим в апартамента на нейната сестра, която на сутринта се върна от дискотека и изобщо не се впечатли, че у тях спят три напълно непознати момичета...", разказва Мария.
С това потвърждава теорията ми, че хубавите пътувания не са лоши, но лошите са по-незабравими. Тези, които има с какво да запомниш; които са белязани от някаква неприятност, която след няколко пресипвания на пясъчния часовник на времето губи острите си зъби и остава само очарованието.
В случая с Рим очарованието за Мария идва с вкуса на едно tiramisu alle fragole (тирамису с ягоди), с което ги запознава именно това непознато момиче, приютило ги без да се замисли. И досега този вкус още се прокрадва в спомените й и й напомня за моментите, които успява да открадне за себе си: онези, в които се губи в чужд град, в които се натъква на скрити, малки улички, в които остава сама.
Защото дори човек, който владее корпоративните комуникации има необходимостта понякога да остава сам. Може би най-вече такъв човек.
Динамичната медитация на Мария Желязова
Сигурно всички сте се сблъсквали с коравите предубеждения, в чиито рамки растем: "Теб те бива в писането, но си зле с математиката", "Езиците ти вървят, но по химия хич те няма", "Ти не си спортна натура, по-добре се фокусирай върху ученето" и пр.
С цялата си обич и загриженост близките ни твърде често ни етикетират отрано и къде волно, къде неволно предначертават пътя ни, понякога лишавайки ни от някои възможности. Мария е израснала с представата, че може да пише и езиците ѝ се удават, но спортът не е нейното нещо.
Случва се обаче така, че в живота ѝ се появяват хора, които тя нарича свои ментори - лични и професионални. Един от тях я запознава с теориите за вредата от стоенето в зоната на комфорт и за естествените начини на развитие и адаптивност на човека. Така, по време на едно служебно събитие, на което Мария организира маратонско бягане с благотворителна цел, тя решава, че е време да се предизвика - записва се и тя като преди това започва да тренира и така: километър, два, три... виж ти... можело!
"В един момент бягането стана състезание със себе си и дали мога да преодолея още един метър, още една минута... Бягам за здраве, но за ментално такова. Това е единствената дейност, която ме изключва. Не искам да бягам с никого "за компания", защото това е моето време - времето, в което оставам само със себе си, затова и участията в маратони не са моето нещо."
"Грешката не е проблем, ако от нея се учи"
"Важното е да не спираш да учиш, а грешките по пътя могат да са добър учебник. Е, стига да не си неврохирург. А най-зареждащото от всичко е, че стига да си достатъчно отворен към околните, можеш да си заемаш опит и знание по всяко време. Но е важно и да даваш. Няма нищо по-хубаво от това да видя как някой, който доскоро съм напътствала, надминава себе си, та дори и мен."
Пътят, разбира се, минава през различни точки. Този на Мария е осеян с доста завои и продължава напред, но там, където се намира в момента, изгледът ѝ харесва. Единствено с леко съжаление споделя, че напоследък не й остава много време за любимите й каузи в 1% Промяна - сдружение, в което Мария е от самото му създаване и което има за цел да обединява хората да предизвикват дълготрайна и осезаема промяна всеки месец като подпомагат различни каузи.
А що се отнася до TBI: "Познавах хора от компанията още преди да се присъединя към екипа. Когато ми казаха, че търсят човек за настоящата ми позиция, в началото реагирах с: "О, не, не обмислям отново да работя в банка". После обаче се запознах по-отблизо с това, което правят: едно тотално излизане извън стереотипа и стандарта, което винаги ми е допадало като начин на работа. Финансовите структури, които доскоро се възприемаха като строго йерархични и тромави, пред очите ни стават все по-дигитални, по-човешки, по-достъпни, по-адекватни и адаптивни. И какво по-хубаво от това ти да си част от тези двигатели на промяната?"
TBI я впечатлява и с откритост и гъвкавост, която е типична за по-малките, тип start-up компании. Според Мария често, но не винаги, с разрастването на една компания се появява "една процедурност", която тя самата не харесва.
"Нали се сещаш за онзи момент, в който искаш спокойно ежедневие, в което всичко е предначертано предварително и ясно знаеш какво ще правиш в следващия ден, седмица, месец? Ако този момент настъпи при мен, значи нещо не е наред", казва за себе си.
Сещам се за този момент и копнея за него - точно заради тази красота на различността корпорациите са интересни и за хората извън тях. Защото голямата компания се състои от много и различни личности, всеки от които привнася нещо свое, нещо индивидуално.
