Пътят ме отведе към Ловеч, или по-скоро Ловеч ме отведе към пътя. Причината бе не просто безгрижна есенна разходка, а среща, за която се насочих направо към Ловешкия театър.
Малко след като пристигнах, започна репетицията на Шекспировата пиеса "Мяра за мяра" по режисурата на един от доказалите се млади български режисьори - Крис Шарков. Но не с него имах уговорка, а с героя на Шекспир Клавдио - изкупителната жертва в един житейски експеримент, чийто образ е поверен на актьора Любомир Ковачев.
Когато се видяхме пред служебния вход на театъра и се запознахме на живо, погледът на Любомир веднага се спря върху ключодържателя с умален вариант на Айфеловата кула, висящ от предния джоб на дънките ми.
"Какво значи това сега?", попита ме през смях той, а въпросът му не ме изненада. Все пак Любо, както му казват всички накратко, е изкарал една немалка част от живота си в Париж, Лион и изобщо във Франция. Там получава и актьорското си образование, въпреки че в началото просто тръгва по следите на една истинска любов.
Търпеливо изчаквам края на репетицията, за да проведем интервюто на спокойствие и да разбера малко повече за живота му извън България, за ролите, които променят мирогледа му и най-важното - кое все още му дава сила да продължава, макар и времената да са особено неприветливи за хората, избрали изкуството за своя път и професия.
Разговорът ни започва да се върти около представлението "Мяра за мяра", може би защото в момента точно то витае в сградата на Ловешкия театър. Въпреки че не е една от най-известните пиеси на Шекспир, със сюжета и драматургията си по някакъв начин тя винаги успява да зададе точните въпроси, които вълнуват широката общественост.
"Пиесата е изключително актуална за времето, в което живеем. В нея виждаме един княз, който не иска да поеме отговорността на управлението, а само да погледне отстрани как ще бъдат прилагани неговите закони. За целта използва човек като Анджело, който е нещо като пионка. За него всичко е много праведно, много точно, ясно. Спазват се законите наистина, но дали самите закони са праведни?", представя част от историята Любо.
Неговият персонаж е този на Клавдио - осъденият на смърт клетник, който преспива с Жулиета и тя забременява без да имат брак. Тъй като според действащите правила това е непростим грях, Клавдио трябва да плати с живота си, като по този начин се превръща в изкупителна жертва на новите закони. Но всяко действие има своята цена и Клавдио добре разбира това.
"Разбрах, че както подир преяждането следва пост, тъй всяка волност мярка щом не знае, довежда до окови. Страшна жажда. Като погълнали отрова мишки, ние пием наслаждения, догдето умрем от тях", цитира героя си Любо.
Пиесата обръща погледа към вечните дилеми между лицемерието и справедливостта, престъплението и възмездието и насочва вниманието на зрителите към съществуващите морални ценности. Всеки би открил своите отговори, стига да съумее да си зададе правилните въпроси. Така прави Шекспир с хората.
Оказа се, че представянето на "Мяра за мяра" няма да е последното за сезона на Драматичния театър в Ловеч. На 19 ноември трупата ще изиграе Шекспировата трагикомедия и пред софийската публика от 19 ч. на сцената на театър "Азарян". С Любомир Ковачев ще си партнират Явор Бахаров, Павел Емилов, Боряна Бабанова, Георги Грозев, Ива Кирова, Силвия Чобанова, Явор Костов - Яша и Марина Георгиева.
Самият Любо е познат на зрителите от десетките си роли в театъра, част от които в постановките "Антихрист" от Емилиян Станев по режисурата на Бойко Илиев, както и от пиесата на ирландския драматург и писател Оскар Уайлд "Идеалният мъж" с режисьор Тиери Аркур.
Немалко са и участията му на големия и малкия екран, като за последните години можем да изброим сериалите "Пътят на честта", "Скъпи наследници", "Съни бийч", "Под прикритие" и "Забранена любов", както и пълнометражните филми "Дъвка за балончета", "Чужденецът", "Живи легенди" и "Пътят към Коста дел Маресме".
Но за да стигне до тук, актьорът извървява дълъг път на самоусъвършенстване, а Франция бележи живота му завинаги.
Да израснеш в Русе, София и Париж
Детството на Ковачев не е от типичните. Самият той го описва с думите "безгрижно" и "объркано" заради различните места, на които му се налага да живее. Израства в Русе, след това се мести в София и на 6-годишна възраст се озовава в Париж.
"Имах моменти, в които заеквах от тази промяна", спомня си Любо.
През детските му тогава очи френската столица изглежда като съвсем друг свят, но не липсват и предизвикателства. Едно от тях е училището, където в началото езикът се явява истинска спънка. С течение на времето обаче това се променя и когато идва моментът да се върне отново в България, говори дори по-добре френски, отколкото български.
Впечатлен от културата на страната, тя сякаш се запечатва в съзнанието му и остава негова слабост завинаги.
Разговаряйки с Ковачев, никога не бих предположила, че като тинейджър е бил част от "кръга на хулиганите". Така успява да види и онази не толкова светла част от живота, от която мнозина нямат шанс или просто не искат да се измъкнат. Преценява, че мястото му не е там и избира нов път, доближаващ го до личността му днес.
Никога не знаеш от какво те пази лошият ти късмет
Идеята да стане актьор се появява съвсем случайно.
"Бях изключително притеснителен и срамежлив. Като ме изпитваха в училище изпитвах някакъв ужас, че трябва да говоря пред хора", обяснява Любо.
На един купон със студенти от тогавашната Театрална академия обаче съдбата му поднася интересно предложение. Актьорът Явор Ралинов, който тогава е първи курс, вижда потенциал в Ковачев и го убеждава да кандидатства във ВИТИЗ. Докато взима окончателно решение, Любо се явява на кастинг за роля във филм с участието на небезизвестния Кристоф Ламбер. Прави го заедно с Ралинов и много от големите български имена в театралното и филмовото изкуство, сред които Стефан Данаилов, Цветана Манева и Мария Каварджикова.
Вселената така подрежда картите, че Ковачев е одобрен, а Явор Ралинов - не. И тогава Любо за първи път усеща удоволствието от актьорската професия.
"Тогава много ми хареса това, че играеш животите на други хора, пренасяш се в други епохи, а на всичкото отгоре ти плащат за това. За мен актьорството е хуманна професия - да изучаваш човека, психиката му, неговите реакции. Тази мистика ме привлече", признава без да се замисля Любо и допълва с нещо, което не чувам за първи път от устата на актьор: "Просто трябва да имаш късмет".
Именно късметът се оказва свързващата нишка между таланта и сцената. Ако той не е на твоя страна, според Ковачев дори дарбата не може да ти проправи път.
След първия му успех в киното обаче максимата за късмета се проявява с пълна сила и актьорът не е приет в класа на Стефан Данаилов, в който мечтае да бъде. Обяснението е, че има говорен дефект и не е достатъчно подготвен. Но понякога наистина не знаем от какво ни пази лошият ни късмет, нали?
Тогава една луда любов, отговорна за завръщането му във Франция, му подхвърля откачена идея, за която в дадения момент Любо изобщо не предполага, че след време ще превърне в реалност.
Лион и незнайният шанс да превърнеш мечтата си в реалност
Нищо не може да ни накара да действаме по-ирационално от любовта. Тя сякаш задвижва невидими инстинкти, каращи ни да правим едно единствено нещо, независимо от обстоятелствата - просто да я следваме.
Това прави и Любо, тръгвайки след момичето, което обича. Същото, което преди да замине за Франция, като по този начин завинаги разделя пътищата им, го пита защо не замине да учи актьорско майсторство в чужбина и то не къде да е, а също във Франция - място, добре познато от миналото на Ковачев.
"Не знаех какво да правя с живота си. По това време учех икономика на социалната и културната сфера. Тя ме заряза и замина и тъй като съм емоционална личност, признавам, че не можех да живея без нея. Беше като наркотик, серотонин", спомня си за този момент актьорът.
И след няколко месеца Любо тръгва за Лион, но не за да учи, а за да търси изгубената си любов. Так и не я намира, но връщането му във Франция не се оказва никак случайно.
Началото е трудно. Налага му се да работи какво ли не - от мияч на чинии до барман и чистач на тоалетни. Театърът обаче не спира да преследва мисълта му и най-накрая късметът му се усмихва.
"От български приятели разбрах, че има театрална школа за аматьори и поисках да се запиша. Преподавателят ми каза, че идвам много късно и говоря много лошо езика. Но явно съм му направил впечатление, защото ме попита откъде съм. Казах му, а той отвърна - "Българин ли? Чакай малко. Ние в момента работим една пиеса на Христо Бойчев - "Полковникът птица". Знаеш ли я?", попита ме. Не я знаех. Нищо не бях чел, но отговорих, че я знам. Поиска да им помогна и измисли начин да ме внедри в трупата", разказва с емоция Любо.
Заниманията му в школата за аматьори тече с пълна сила. Лека-полека актьорът успява да покаже своя талант и бива забелязан от преподавателя си, който му предлага да го подготви за следващото стъпало - професионална театрална школа, която да го доближи до възможността да учи в Театралната академия за драматично изкуство ENSATT в Лион.
Упоритостта и любовта на Любо към това изкуство му се отблагодаряват и впоследствие той става студент в престижната френска академия след селекция от 2500 кандидати за 15 места.
Но първата година не всичко е толкова цветно, колкото изглежда. Езиковата бариера отново се оказва едно от най-големите му предизвикателства и Ковачев е застрашен от изключване. Очевидно не това е бил неговият житейски сценарий, защото успява да се справи. "Оттам насетне започнаха да ми възлагат много по-значими роли", обяснява Любо.
С една от тях , на културното аташе в представлението "Господин Пунтила и неговият слуга Мати" на германския поет и драматург Бертолт Брехт, Ковачев обикаля цяла Франция и попада в центъра на културните среди в страната. От този период пази незабравими спомени.
Дипломира се успешно и след задължително едногодишно разпределение започва работа в трупата на Théâtre National Populaire в Лион. Следват опити в други театри и алтернативни пространства, среща на снимачната площадка с Моника Белучи и Софи Марсо, докато в един момент не се обявява кастинг за създаването на нова трупа в Националния театър на Бретан в Рен.
"Това бе ахилесовата пета в кариерата ми. Птиченцето ми кацна на рамото, но аз не го хванах", разказва с нотка съжаление в гласа Ковачев.
След много тежък конкурс той успява да се пребори с 5 хиляди кандидати и да достигне финалния кръг, в който участват не повече от 30 актьори, при това само французи. За жалост, не става част от трупата и това го тласка към решението да се върне отново в България.
Въпреки това не спира да се занимава с професията, която обожава. И тук намира своето място в киното и театъра, работейки неуморно в различни проекти.
Любо се определя като изключително самокритичен човек и според него най-важното нещо за един актьор е да не допуска усещането за рутина, която често се превръща в апатия. В тези и други трудни моменти, като световната пандемия, принуждаваща насилствено голяма част от артистите да се разделят със своята публика или дори с професията си, Любо успява да намери вътрешна сила и да не спира да се бори.
"Много пъти така се е случвало, че съм на прага да се откажа и нещо се появява в живота ми - пиеса, филм, сериал. Когато докоснеш зрителите емоционално и усетиш обичта на хората, това е най-голямото удовлетворение. То е като културна мисия, която трябва да изпълниш", категоричен е Любо.
"В изкуството не можеш да стоиш насила", заключвам в края на разговора ни.
И след като Ковачев се съгласява с това ми твърдение, се отправя към гримьорните за началото на спектакъла, откъдето неусетно ще задава тежки житейски въпроси, чиито отговори ще трябва да откриваме сами.
