Вече е общоизвестно, че израстването на детето в среда с два или повече езика води до изобилие от когнитивни предимства. Многоезичността е не само похвално постижение в едно толерантно общество, тя е и от голяма социална полза за хората. Редовно изследвания показват, че говорещите два или повече езика по-добре фокусират вниманието си, по-трудно се разсейват, имат увеличена психична гъвкавост, и демонстрират по-ниски нива на намаляване на умствения капацитет на старини.
Именно затова е изненадващо да видим как някои европейски правителства и техните водещи медии - например във Франция и Италия - проявяват открита враждебност към идеята да насърчават многоезичността, и понякога дори към разбирането, че европейците трябва да имат правото да бъдат билингви, без да го крият.
Корсиканският и кестените на съдбата
В края на 2015, новоизбраният председател на народното събрание на Корсика Жан-Ги Таламони се обърна към депутатите на корсикански - език, който от поколения е майчин език на повечето корсиканци и който в момента се говори от около 130 000 души на острова.
Повечето френски медии представиха действията на Таламони като оскърбление, като някои дори заявиха, че говоренето на корсикански ще спъне развитието на острова, превръщайки го в "конфети, кози и кестени."
В духа на този едноезичен и еднокултурен подход, френският премиер Мануел Валс абсолютно категорично отказа да признае каквито и да е права за официална употреба на корсиканския език, заявявайки, че "Има само един език във френската република, и това е френският." Той допълни: "Корсика е в Републиката, Корсика е във Франция. Никой не трябва да забравя това."
Въпреки че регионалните власти публично обявиха корсиканския за втори официален език през май 2013 г., това им решение остава чисто символично, тъй като Френската конституция признава единствено френския за официален език.
Тази негативна нагласа към регионалните езици се основава на идеологията от XIX в., където идеята за "езика" е неотделимо свързана с идеята за "един народ, една нация, един Бог" - до степен всякакви намеци за регионална двуезичност да се приемат за атака срещу националната идея.
За щастие тази идея, че нацията трябва непременно да е съставена от "един народ", все повече бива изоставяна в повечето съвременни европейски общества. Все по-остаряла изглежда и мисълта, че хората в една и съща държава, трябва да вярват в един и същ бог - или въобще да вярват в някакъв бог.
Що се отнася до езика обаче, тези убеждения от преди два века все още остават силни и далеч не са изживели времето си. Френският автор Филип Бланше публично разкритикува езиковата дискриминация като последната приета и масово практикувана форма на открита, институционализирана дискриминация.
За съжаление този тип предразсъдъци са по-масово разпространени, отколкото бихте очаквали, въпреки че противоречат на стремежа на ЕС да бъде "Единен в многообразието," както и на възгледите на Европейската комисия, че уважаването на езиковото многообразие в, както и между различните държави, е "един от фундаментите на европейския проект."
Ломбардският език и синдромът на страхливия турист
Няколко месеца след като правото на корсиканците да използват родния си език беше отречено от премиера на Франция, италианските медии и централните власти открито се присмяха на внасянето на законопроект от регионалното правителство на Ломбардия, посветен на "поддържането и развитието на ломбардския език." Реакциите на предложения закон варираха от наричането му "смешен" и "глупав" до твърдения, че двуезичността би "изплашила" туристите.
Това последно възражение е особено неадекватно, като се има предвид, че двуезичността доказано е увеличавала привлекателността за туристите на региони - както това се доказва от примери като Каталуния и франкофонска Канада.
Точно като френските си колеги, борците за италианска едноезичност отстояват идеология, която слага знак за равенство между "език" и "национален" или "литературен" език. Ломбардският, като много други застрашени езици в Италия, се счита за недостоен "диалект". Това разбиране се е наложило въпреки факта, че литературата на този език датира още от XIII век, че той като цяло е неразбираем за италианците и генеалогично е по-близък до френския и каталунския, отколкото до италианския - факт, който често се игнорира или дори безочливо се отрича.
Тези поразително негативни нагласи към двуезичността подчертават как някои съвременни европейски държави още не са приели напълно собственото си вътрешно езиково многообразие.
Резултатът е, че двуезичността се хвали, когато включва чужди езици като немски или испански, но се счита за нежелателна или дори ретроградна, когато се отнася за регионални езици, които се говорят на територията на Европа от векове.
По принцип тази враждебна нагласа срещу двуезичността демонстрира, че някои европейски държави все още слагат знак за равенство между националност, или дори гражданство, и хомогенност. На практика тя пречи на децата да оценяват езиковото многообразие от ранна възраст.
Ломбардският език, подобно на корсиканския и много други регионални езици в Европа, се говори почти ексклузивно от по-старите поколения, като резултатът е, че децата на двуезични родители израстват, владеейки само един език, и приемайки само една култура. С иронизирането на опитите да се запазва вътрешно езиково многообразие, някои европейски държави унищожават векове на познание, и отнемат на децата достъпа до ползите на ранната двуезичност.
Тези ползи освен другото включват и подобрени способности за приемане на културни и езикови различия.
