Около 18:55 ч. на 11 декември 1972 г. Юджийн Сърнън и Харисън Шмит стъпват на лунната повърхност. Двамата са част от мисията „Аполо 17” - последната в историята на едноименната програма.
Космонавтите правят три „лунни разходки“ в три поредни дни, като събират проби от повърхността на земния спътник. Последното им излизане е на 13 декември. Тогава Сърнън споделя мислите си за преживяното.
"Правейки последната човешка стъпка на повърхността, преди да се завърнем у дома за известно време - но вярваме, че няма да е за твърде дълго - искам да кажа нещо, което вярвам, че ще остане в историята. Днешното предизвикателство пред Америка изкова утрешната съдба на човечеството. И сега, когато напускаме Луната, си тръгваме така, както дойдохме. И ако Бог повели, ще се завърнем с мир и надежда за цялото човечество".
Хубави думи, но космонавтът не осъзнава колко далеч е от истината, когато екипажът на „Аполо 17” поема обратно към Земята.
45 години по-късно името на Сърнън, вече покойник, остава в историята с това, че той все още е последният човек, чийто крак е стъпвал на повърхността на Луната.
Но 45 години спокойствие изглежда й стигат.
САЩ имат намерение да се завърнат на повърхността на най-великото си завоевание.
Американският президент Доналд Тръмп подписа директива, с която възложи на НАСА да възстанови програмата си за изпращане на космонавти до Луната. Предвидена е евентуална възможност за организиране на мисия до Марс.
Директивата е първата стъпка към създаване на база върху самата Луна, която впоследствие да е отправна точка за космически пътувания на по-далечни разстояния.
Всичко това на пръв поглед звучи много добре.
Но зад кулисите на това звучно заявяване на великия план „Да направим Луната отново велика!” се крият множество предизвикателства. От непостоянната космическа политика на САЩ до недостатъчното финансиране и бавната разработка на нови ракета и кораб.
„Представете си възможностите, които ни очакват сред тези големи, красиви звезди, ако се осмелим да мечтаем. Това е нещо, което страната ни отново прави – имаме големи мечти“, заяви Тръмп.
Мечтите са хубаво нещо, но реализацията им е нещо малко по-трудно.
Администрацията на Тръмп поне до момента показва някакво ясна линия що се отнася до космическата политика на САЩ.
През юни президентът възстанови Националния космически съвет. Както името посочва, става дума за съветническа група по въпросите за космоса, която преди това е съществувала от 1958 до 1973 г. при президентите Айзенхауър, Кенеди, Джонсън и Никсън. След това се появява отново между 1989 до 1993 г. при управлението на Буш-старши.
През октомври съветът проведе среща под ръководството на вицепрезидента Майк Пенс. Тогава Пенс отбеляза ролята на частните американски компании за покоряването на космоса. Според него "американското лидерство в космоса" ще бъде подсигурено чрез по-силно сътрудничество между правителството (в лицето на НАСА) и тези компании.
Освен това вицепрезидентът даде на НАСА 45 дни, за да предоставят дългосрочен план за изпращането на хора до луната и Марс. НАСА направи това в началото на декември, което доведе до директивата, подписана от Тръмп.
Но не всичко върви гладко, даже напротив
Да започнем с непостоянството на американските президенти що се отнася до Космоса. Един иска връщане на Луната, следващият натиска за изпращане на човек до Марс, наследникът му пак се връща към покоряването на спътника на Земята, и т.н.
Новият план на Тръмп не е изключение. Той е рязък завой от още една политика на Обама (насочена към Марс), която беше различна от тази на Джордж Буш-младши, която пък промени тази на Клинтън.
Т.е. в космическата политика на администрацията на американските президенти няма постоянство и приемственост, а точно това е от изключителна важност при плановете за изследване на космоса.
Отново за пример: TIME посочва, че задачата на мисиите „Аполо” – да бъде изпратен човек на Луната, е идея, следвана от четирима поредни президенти - от Айзенхауър до Никсън. Нещо, което през последните десетилетия липсва.
Сътресенията още през първата година от управлението на Тръмп също не създават усещането за стабилност, което определено би било от полза в преследването на такава голяма цел като „покоряването на звездите“.
Налице са и други политически проблеми. Номинираният от Тръмп за ръководител на НАСА - конгресменът Джим Брайдънстайн, не е харесван от членове както на демократите, така и на републиканците.
Тревогите около него са различни. Едни смятат Брайдънстайн за „твърде политически“ кандидат. Други обръщат внимание на факта, че той е политик, а не учен, който на всичкото отгоре отрича промените в климата в някои свои изказвания.
Но не толкова следващият администратор на НАСА ще реши какво стои в космическото бъдеще на агенцията, колкото следващият бюджет на Щатите.
Защото без значение дали целта е Луната или Марс, парите винаги са най-важни. Бюджетът на НАСА беше увеличен на 19,5 милиарда долара през тази година, но това пак не е достатъчно за поставените „лунни“ цели.
Най-големият пик във финансирането на агенцията е през 1966 – 5,9 милиарда, които днес се равняват на 45,7 милиарда долара. Тогава това се е равнявало на 4 процента от целия бюджет на страната. Този през 2017 г. - на едва 0,4 процента. А ако Щатите искат да отидат отново на Луната, трябва да се бръкнат дълбоко, за да постигнат тази цел.
Стигаме и до технологията. Американската космическа агенция не е разработила ново средство за приземяване на Луната, нито нов метод за изпращане на космонавти там. Едва ли ще успее да го направи до края на този мандат на Тръмп.
Тук проблемът е както в НАСА и финансирането й, така и в поредната смяна на космическата политика на САЩ. Тя без съмнение обърка плановете на космическата агенция, която от 2010 г. насам е фокусирана към изпращането на хора на Марс. Плановете за изпращане на хора на Луната бяха „оставени настрана” по време на управлението на Барак Обама.
Плановете за изследване на дълбокия космос, които НАСА има, са свързани изцяло с нова голяма ракета, наречена Space Launch System (SLS), и космическа капсула, наречена Orion. Тяхната разработка обаче тече бавно, още от 2004 г. насам. Планът беше те да изпратят космонавти не на Луната, а около нея.
Идеята за първата мисия (ЕМ-1) на SLS и Orion обаче беше тя да не включва жив екипаж. Космонавти бяха предвидени за следващата мисия - Exploration Mission 2, която трябваше да се случи между 3 и 5 години по-късно. Мисията обаче не включваше стъпване на Луната, а просто достигане до спътника, обиколка в орбитата и връщане обратно на Земята.
Впоследствие действащият администратор на НАСА Робърт Лайтфуут намекна в писмо до служителите на агенцията, че трябва да се положат усилия EM-1 също да има човешки екипаж. Можем само да предполагаме, но не е изключено това да е станало и заради натиск от администрацията на Тръмп.
Без значение с екипаж или не, изстрелването на ракетата и кораба обаче неколкократно се отлага поради различни технологични проблеми. Сега това би трябвало да стане през 2019 г., но нищо не е сигурно. Налице отново е факторът „пари“.
Единственото предимство, което администрацията на Тръмп в момента има, е, че са налице голям брой частни компании, които също инвестират в космически изследвания отвъд земната орбита. НАСА вече работи с компании като Moon Express и Astrobotic. В същото време SpaceX също е насочила вниманието си към Луната, след като Илон Мъск осъзна, че човешки крак на Марс за момента е твърде трудна за реализиране задача.
Дали частните инвеститори и НАСА ще открият начин за по-тясно сътрудничество в името на „американското космическо господство” обаче все още е тема с много неизвестни.
Но откъде този голям интерес към Луната?
Отговорът може да се окаже доста простичък. Има едно нещо, което космонавтите от мисиите „Аполо“ пропускат при посещенията на спътника. То обаче не остава скрито от роботите, които са изпратени на Луната при по-скорошните мисии - между 2009 и 2011 г.
Става дума за това, че на Луната вероятно има значителни количества вода.
Наличието на вода на спътника дава много нови възможности. То ще позволи по-дългосрочен живот в космоса, тъй като ще е възможно чрез водата да се отглежда растителна храна и да се създава кислород.
Освен това водата може да стане основата и за по-евтино гориво за ракетите, ако инженерите успеят да създадат водород и кислород в космоса, вместо да го „носят“ от Земята, пише Quartz.
Всичко това може да ни доближи много повече до осъществяването на мечтите на множество космически предприемачи. Мечти, свързани с различни бизнеси на Луната – от космически туризъм до различни производства в нейната орбита.
Джордж Сауърс, който води програмата за космически ресурси в Колорадското минно училище, сравнява водата на луната с нефта в Персийския залив.
Това обаче може да ни наведе на мисълта, че скоро се задава международна надпревара за това кой пръв ще се добере до спътника.
Ето още една причина Тръмп да насочи вниманието на САЩ отново към Луната. Китай вече има своя собствена амбициозна космическа програма, според която хора трябва да бъдат пратени на спътника преди 2036 г. Щатското правителство не иска да се окаже в ситуация, в която е изолирано от Луната. Особено когато редица американски компании също изявяват интерес към покоряването на космоса.
За финал го има и обратното мнение, споделяно от немалко хора - че човечеството трябва да се насочи директно към Марс и да не губи време да се върне на Луната.
Лунните мисии обаче по-скоро могат да помогнат за достигането до Червената планета, отколкото да му попречат. Най-малкото те ще позволят „по-близкото“ тестване на новите ракети и кораби. В глобален мащаб постоянното установяване на човешко присъствие на спътника на Земята може да е една сериозна тренировка за колонизиране на друга планета.
И когато някой ден бъдат отделени достатъчно средства и човечеството „налази” Луната, вече може би ще можем да се осмелим да погледнем и по-надалеч.
