Странно е как нещастието и душевните проблеми се превърнаха в некомпетентност.
Толкова години ни го натякват, че накрая започвахме да им вярваме. Някъде във фейсбук или по страниците на списанията ни втълпиха, че тревогата, мъката, страхът и всички други проблеми са просто някакво незнание.
Нещастен си, защото не знаеш как да мислиш позитивно, как да живееш тук и сега. Не знаеш 5-те принципа на щастливия брак, 10-те правила на дълголетието и 3-те съвета на Айнщайн за любовта.
Отворете някое популярно списание и ще видите.
Цели орди специалисти са готови да Ви научат как да сте щастливи, как да намерите правилния партньор, как да постигнете мечтите си. Илюстрирани ръководства, написани като за идиоти.
Има си за всяка сфера от живота - "10 правила как да спорим вкъщи", "5-те принципа на вътрешната свобода", "Как да се обичаме истински", "5 стъпки за да повярваме в себе си", "Как да не ревнуваме", "Как да спрем да отлагаме", "Как да постигнем вътрешната хармония" и още толкова много други...
Това е то - просто трябва да се научиш.
Преди имаше философия, поезия, литература и музика, които говореха, опитваха се да назоват някаква истина. Човешката природа беше изпълнена с противоречия, парадокси и двусмислия. Писателите задаваха въпроси към света и към живота. Провокираха ни да мислим, да търсим път, да извършваме някакво духовно усилие.
Но изкуството и културата загубиха своето място.
Всичко човешко беше избутано в ъгъла на общественото съзнание, за да направи място на новата плоска духовност и нейните евангелия - списъци с готови рецепти и житейски ръководства. Кратки, плитки и обидно елементарни уроци по живот, които ни дебнат зад всеки ъгъл. Мъдрости-полуфабрикат върху фейсбук-картинки, трябва само да си ги притоплиш в микровълновата.
Сякаш нещастният е просто невеж, неможещ или незнаещ. Един непросветен, който трябва да бъде научен как се живее от "успелите" и "експертите".
Той вече не е дух и душа, изправен пред пропастта на полу-смисления живот и безкрайната плашеща дълбочина на целия видим и невидим, вътрешен и външен свят. Той е просто машинка, на която програмата й куца.
Страдате от депресия? Няма никакви проблеми, просто ни кажете как мислите, за да ви научим как да го правите по-правилно, по-позитивно.
Ами да - ето го проблема - начинът, по който мислите очевидно е грешен (демек вие сте си виновни), това което чувствате е грешно, но не се тревожете повече! Ей сега ще ви поправим мисленето. За по-сигурно вземете и това хапченце - то ще ви накара да се чувствате по правилния начин, защото в момента се чувствате неправилно, а това е много лошо!
Представяте ли си, не дай си Боже, ако всички почнат да се чувстват неправилно какво ще стане?!
Извинявам се за сарказма, но как иначе да реагира човек на такава зловеща обида? Това не е спор за политически убеждения или здравословно хранене. Това е най-финото и най-трудно познаваемо нещо на този свят - душевността.
Най-отвратителното обаче е другаде.
Всичките тези максими - "Всеки може всичко", "Подсъзнанието може всичко", "И ти можеш да бъдеш каквото си поискаш, само прави това и това" или нещо от този сорт - зад всичко това стоят безмилостни упреци: ти си невеж, можел си да бъдеш щастлив, но си пропилял възможността. Не си мислил както трябва, не си виждал света правилно, изгубил си детето в себе си, не си дал порив на въображението си и така нататък...
Взимам си думите назад - това не е обида, това е обвинение.
За човек, който гледа на себе си като на вечно губещ и на живота си като на поредица от провали и разбити мечти, това са зловещи обвинения.
Да твърдиш, че затворът на собствените му страдания е просто илюзия, решетки от въздух, от които не се е освободил просто заради липса на елементарни "житейски" познания и смелост (и това го има - нещастните нямали смелост да бъдат щастливи!) - това е изключително тежко обвинение и прави само едно - вменява още вина.
А когато човек все пак се насили да последва тези уроци и не постигне почти нищо, това води до още по-тежко страдание, дори до отчаяние.
Не знам как се е стигнало до тук, но преди нещата са били различни.
Психотерапията (психоанализата) е започнала именно със схващането, че в душевните симптоми има някаква заключена истина, някакъв апел. Зад тревогата, страха, меланхолията и болезненото повторение има някакво слово, което не може да бъде изречено, и което няма кой да го чуе. Нещо, което е несъвместимо не просто между човешкото и околния свят, но и вътре в самите нас.
Една съкровенна и дълбоко лична истина, която не може да бъде позната, е заклещена от присъщите на душевността противоречия и принудена да намери изкривен начин да се заяви като някакъв неразбираем болезнен компромис.
Но в идеален свят с идеални хора няма място за сложност, противоречия и двусмислие.
Няма как човек да иска две противоположни неща или пък да казва повече, отколкото изрича на глас. Няма как хем да обичаш, хем да мразиш. За новите експерти по живота душевността е станала също толкова плитка и еднопластова, колкото и професионално ретушираните им колажи от снимки на "щастливи" и "успешни" хора (всъщност фото-модели).
Навират ни ги в устите от сутрин до вечер заедно с елементарните си уроци по живот от по едно изречение - извадени от контекст, семпли, пластмасови и кратки. Но истината не е кратка и не е написана на картинка във фейсбук.
* Валентин Йорданов е клиничен психолог и психотерапевт. Поддържа собствен блог: psy-blog.net
