Ако не сте прекалено заети да гледате Световното първенство по футбол в Бразилия или да следите вътрешнополитическите драми в Родината, може би сте чули с половин ухо, че нещо става в Ирак. Някаква армия била завзела втория по големина град в страната, иракската армия панически бягала към Багдад, а САЩ обмисляли да се връщат в Ирак.
За някой, който е позабравил тази близкоизточна страна, всичко това може да се стори изненадващо и дори шокиращо, но нещата имат прости обяснения.
Mission Accomplished?
На 18 декември 2011 г. САЩ изтеглиха последните си войски от Ирак и президентът Барак Обама обяви, че зад гърба си американските войници оставят стабилна държава. И това бе вярно за малко повече от година, когато нивата на насилие в страната бяха сравнително приемливи.
Ирак обаче не е изолиран от процесите около себе си и гражданската война в Сирия оказа пагубно влияние върху страната. Каквото и да сте чели за сирийската гражданска война, имайте предвид, че тя е религиозна в своята същност и се води между различните клонове на исляма - правителствените сили, които се състоят основно от алауити и шиити и преобладаващата част от населението, които са сунити. Враждата между сунити и шиити е стара почти колкото и исляма.
Не много по-различна е и ситуацията в Ирак, където около 65% от населението са шиити и 35% сунити. По време на управлението на Саддам Хюсеин, който бе сунит, шиитското мнозинство бе сериозно репресирано. Логично, след американската инвазия в страната шиитите започнаха да си връщат за „доброто" отношение през изминалите десетилетия.
Днешното правителство на Ирак е съставено предимно от шиити, такива са и повечето хора на ръководни постове в армията. Ескалацията на напрежението в Сирия и наличието на многобройни добре въоръжени сунитски групировки довеждат до повишаване на нивата на насилие в Ирак, като това започва да става все по-видимо след лятото на 2013 г.
Ислямистките интербригадисти
„Ислямска държава в Ирак и Леванта" е джихадистка групировка създадена преди около 10 години в Ирак. По онова време гравитира около структурите на Ал-Кайда в страната и не се различава особено от стотиците групи, които воюват със Съюзническите войски и иракското правителство.
Към 2007 г. обаче организацията, която тогава е известна, като „Ал-Кайда в Ирак" набира сериозни сили и става една от водещите групировки в иракската съпротива. Това има и негативна страна и към началото на 2010 г. над 80% от лидерите ѝ са заловени или убити. Точно тогава начело застава роденият през 1971 г. иракчанин, известен с псевдонима си Абу Бакир ал-Багдади.
Ал-Багдади за кратко съсредоточава вниманието на организацията към Египет, но след това вижда отлична възможност в зараждащата се гражданска война в Сирия, където групата му се влива в десетките други ислямистки организации, които се сражават срещу правителството.
Сирия се оказва рай за групата, която се възползва максимално от външното финансиране, идващо по тайни канали от Персийския залив и привличането на ислямистки бойци от цял свят.
В началото на 2013 г. групата започва да набира сериозна инерция и владее редица градове в Сирия. През април Ал-Багдади обявява новото име на групировката си - „Ислямска държава в Ирак и Леванта" (ИДИЛ), като така официализира и целите си - създаване на ислямска държава на териториите на двете страни.
В Сирия ИДИЛ е известна най-вече с крайната си жестокост, за която е заклеймявана дори от други крайни ислямистки организации, с които, поне на теория, трябва да е съюзник. Дори и Ал-Кайда се разграничава публично от тях.
Така групировката се оказва противник на практически всички враждуващи сили в Сирия, правителствените сили на Асад, официалните опозиционни сили, така и срещу кюрдите. Това, обаче въобще не се отразява на ИДИЛ, тъй като се смята, че групата контролира около 20 - 25% от сирийската територия.
Смята се, че днес ИДИЛ разполага с около 10 - 12 000 активни бойци, като над 1/3 от тях са чужденци идващи от други мюсюлмански страни, но не са малко и европейските джихадисти.
Укрепвайки позициите си в Сирия в самото начало на 2014 г. ИДИЛ започва да проявява все по-голяма активност и в Ирак. В първите дни на януари бойци на ИДИЛ, заедно с местната съпротива срещу иракското правителство превземат редица градове в провинция Амбар, включително и Фалуджа. На иракските сили отнема месеци да възвърнат загубените си територии и към началото на юни все още не контролират Фалуджа и няколко други селища в района.
Ислямисткият Блицкриг
На 5 юни 2014 г. бойците на ИДИЛ навлизат в иракския град Самара, но са отблъснати. На следващия ден съсредоточават усилията си върху Мосул, вторият по големина град в Ирак. Използвайки комбинация от конвенционални военни тактики и самоубийствени атентати ИДИЛ превзема квартал, след квартал, а на 10 юни практически владеят целия град с население над 3 млн. Души.
Шокиращ в случая е най-вече фактът, че при тази офанзива ИДИЛ използва 800 до 1000 свои бойци, а района на Мосул е отбраняван от цели две дивизии на иракската армия или около 30 000 войници, без да се броят полицейските сили.
На кадрите от превзетия Мосул се виждат десетки единици изоставена военна техника, захвърлени оръжия и униформи на иракската армия. Изводът е прост, армията не е желала да се сражава, а според множество съобщения местните първенци са приели радушно ИДИЛ.
На 11 юни пада Тикрит, родният град на Саддам Хюсеин, на 13 юни кюрдските сили от автономната област Иракски Кюрдистан превантивно превземат град Киркук, а през същото време ИДИЛ демонстративно напредва към Багдад.
Защо се получава така?
Иракското правителство, за което се смята, че е едно от най-корумпираните в света, се оказва в ситуация, в която не може ефективно да контролира територията си, а иракската армия, в чието изграждане бяха вложени милиарди долари, се прояви, като неспособна да води военни действия срещу далеч по-малоброен, но затова пък и по-мотивиран противник.
Не е за пренебрегване и фактът, че сунитското малцинство възприема ИДИЛ като приятел и съюзник.
Основните проблеми пред днешен Ирак идват по две направления
Първото е етническо/религиозното. Страната не е хомогенна, не само по линия шиити-сунити, но и по линия араби-кюрди. Още от създаването на Ирак преди почти 90 години тези групи враждуват помежду си.
Второто направление е социално-икономическо. Въпреки, че Ирак има огромни петролни залежи населението до голяма степен тъне в мизерия, безработицата е около 30%, инфраструктурата е в лошо състояние, а разрушенията от последното десетилетие военни действия се ремонтират бавно.
Точно тази атмосфера на отчаяние е отлична среда за развъждане на всякакви радикални течения, а главорезите от ИСИЛ се възприемат от населението, като приемлива алтернатива на централното управление в Багдад.
Какво предстои?
Оцеляването на Ирак в днешната му форма е под реална заплаха. За съжаление, състоянието на страната е толкова тежко, че изглежда всякаква форма на „лечение" може да се окаже практически фатална.
В САЩ сериозно се обмисля оказването на пряка военна помощ и макар, че президентът Обама отхвърли изпращането на наземни сили в страната, то и опцията за въздушни удари има своите сериозни негативи. Те са най-вече свързани с високата финансова тежест, която ще окаже подобна операция и лошият PR ефект от това, че САЩ трябва да се завръщат в Ирак за да спасяват местното правителство.
От друга страна, разложението, което е обхванало въоръжените сили на Ирак води до това, че местните шиитски религиозни водачи вече набират доброволчески отряди, които да се сражават с ИДИЛ. А това от своя страна само ще усили религиозното разделение в страната.
Дори и ситуацията в Ирак да бъде стабилизирана, а ИДИЛ разгромени, то подобна победа ще е по-скоро пирова, защото групировката има своите бази в Сирия и нищо няма да ѝ попречи да навлезе отново в Ирак след седмици или месеци. В същото време, изоставеното от иракската армия оръжие може добре да послужи на ИДИЛ в боевете в Сирия, като това само да засили позициите им там.
Да не забравяме, че в Мосул групировката превзе и местните банки, като се смята, че в техни ръце са попаднали близо половин милиард долара.
Стабилизацията на Ирак няма да е лесна задача, но дори и да стане факт, то тя няма да бъде трайна без цялостно подобрение на обстановката в Близкия изток, която в последните две - три години сякаш непрестанно се влошава.
