Димитър Паскалев е човек с визия за живота, нещата и нещата в живота. Перспективата му е двойна: от една страна е музикант, от друга - архитект. „Как ги съчетаваш?" - „Ами от малък съм така", вдига рамене. И се усмихва: „Денем съм архитект, вечер музикант".
Тази „творческа шизофрения" е точно епикризата на човека, когото търсим, за да поговорим за бъдещето и накъде сме се запътили - и накъде трябва да се запътим, - ако говорим за бъдещето на България през следващите 10 години.
Помага и фактът, че Митко е един от хората зад „София 2020 - идеи и дебат за бъдещето на столицата". Всеки, който някога е посетил този сайт, отчаяно иска да живее точно в онзи град, който Митко и колегите му описват като напълно възможен през 2020-а - с велоринга през парковете, пешеходните зони в центъра, затревените трамвайни линии, зелени градски тоалетни и всичките други някои амбициозни, други съвсем лесни за реализиране идеи за града.
„А, няма нищо лесно и евтино", клати скептично глава архитект Паскалев, но аз настоявам да разкаже повече за сайта и идеите, тъй като сме го поканили точно за това. И - каква изненада - който трупа познание, трупа тъга.
София 2020
Ние сме група архитекти-приятели, които сме много мотивирани да работим заедно. С годините много ходихме по света и колекционирахме доста впечатления от готини попадения, реализирани в различни градове. Самите ние участвахме в раздуването на инвестиционния балон, дори лично го обслужвахме. С кризата ни стана ясно, че трябва да се преосмисли генерално мисията на нашия живот. Предстояха избори, седнахме и нарисувахме идеите си, направихме и сайта с идеята да предизвикаме бъдещото управление.
Направихме изложба пред НДК и получихме потупване по рамото и адмирации от абсолютно всички. Тази инициатива „София 2020" е любима на всички медии и на всички политици от всички цветове.
Направихме и втора серия в сайта - там вече има селектирани добри идеи и на други хора. Дори успяхме да навием главния архитект на София и сега в момента се разработва още по-развита форма на този сайт, за да стане той нещо като място-фокус за всякакви такива идеи и предложения.
Вече имаме лоби в общината, но това е една много, много консервативна система, напълно неспособна бързо и динамично да разбута нещата и да промени статуквото. Имат желание, нямат капацитет - системата е сбъркана, а те изнемогват. Аз съм говорил с госпожа Фандъкова, със секретарката й, с общински съветници - има ентусиазъм.
Цялата система ще трябва да се промени
Има нещо сбъркано в това, че този огромен град се управлява от малък централен парламент - столичният общински съвет, докато локалните кметства нямат правомощия и възможности да направят нищо. Нямат нито бюджети, нито подходящите кадри, за да ги реализират. И започнахме да стигаме до извода, че няма кой да го направи.
Затова съм вече убеден, че бъдещето е силно децентрализирано, нещата да могат да станат локално. Неслучайно европейските програми са ориентирани към локалното, местното, региoналното. Ето това може да ни измъкне от калта, ако се осъзнаем.
Но ударихме на камък
Два-три пъти сме се виждали с госпожа Фандъкова - идеите от сайта са на масата й. С главния архитект се виждаме най-редовно. Но това не означава, че някой се е ангажирал да реализира тези идеи.
Затова намерихме едни специалисти, урбанисти от САЩ - нестопанска организация, която съществува от 35 години, Project For Public Spaces. Те споделят и въвеждат успешни практики от цял свят за подобряване на градската среда. Използват много интересна техника, наречена placemaking. Тя се основава на 10 различни елемента в едно място, които се подкрепят един друг и така създават устойчива градска среда, която сама по себе си да е генератор на икономика.
Паркове в Америка например се поддържат с местни асоциации на търговците и други ползватели, които независимо от общината събират такси за поддръжка на тази територия, а професионална организация се занимава с мениджмънта и анимирането на парка. Това може да се приложи за търговски улици, площади, градинки...
А какво се случва у нас?
Улица в Лозенец, нови блокове, пред тях скъпи джипове, а улицата - кал и дупки. И така десетки години. Хората не могат да извадят по 20 лева, да съберат 10 000 лв. и да ги дадат на общината да асфалтира улицата? Те ще ги съберат, ще ги дадат на общината, тя - на държавата, държавата ще ги разпредели, ще върне на общината еди какъв си процент и за улицата няма да останат. Грешката е в системата, тя е сбъркана.
Търговците в Южния парк например се "хранят" точно от Южния парк. Като се изсипят там 10 000 души в хубавото време, в 1 часа те всичките са гладни и им се пикае. Пък няма една свястна тоалетна там. Слава богу, не е пълно с рестoранти и заведения и затова всички се изсипват през улицата отсреща. Магазините и кафетата са препълнени с народ. Тези търговци се хранят от парка, но те с какво допринасят за този парк? Те са само консуматори на това, което паркът генерира.
Ако паркът беше направен като този в Барселона например - с повече туристи и атракции - това щеше да вдигне повече оборота на търговците и цената на имотите им срещу парка. На практика те - паркът и търговците, са в симбиоза, но тя е неосъзната.
В София има примерно 20 квартала - всеки трябва да има собствено тържище, център, локално място за срещи и почивка. Те са като малки градчета. Не може столичната община да има идея и решение за всички техни проблеми.
Трябва децентрализация
В момента се надяваме да направим един пилотен проект в Младост 1 - една градинка с читалище с едно пазарче до него, спирка на метро и още няколко неща. Искаме да го направим заедно с тези американци и по тяхната философия. Която включва и поддръжката. Защото у нас има много прецеденти - направи се нещо хубаво и кой го поддържа после? Сменят се бюджети, ръководства, общински фирми, но системата не работи.
Не е въпрос на корупция, а на непрофесионализъм - повечето от нещата, които ние откриваме като добри практики, ги откриваме... в учебници. В управлението просто не влизат добри специалисти. Влизат хора от различни области, които са влезли в политиката, и те работят по метода на пробата и грешката. Има огромна липса и нужда от човешки ресурс за образоване на политиците.
Къде виждаш себе си през 2020-а година?
Хората не се променят. Виждам приятели и ги питам „какво правиш" и те правят същото, което и преди 10 години. Та след 10 години си мисля, че и аз пак ще правя същото - ще се занимавам с музика и архитектура.
А бизнесът ти през 2020-а?
С колеги наскоро започнахме развой на елементи за градска среда, българско производство по наш дизайн. Скоро ще представим едно кошче за боклук, което ще бъде анонсирано като „вечното кошче". Работим и върху промишлен продукт за реновацията на старите панелни сгради. Кризата ни даде този огромен шанс да преосмислим това, което правехме като архитекти, защото ние дълго време обслужвахме нереалистичните фантазии на капитала. В момента все повече осъзнаваме, че трябва да обслужваме нуждите на хората и то пряко, а не през инвеститорите.
Възхитен съм как новите технологии водят до коренна промяна в съществуването на хората. И търсим точно такива решения в момента. Надявам се това да е нещо сериозно, с което да се занимаваме занапред.
Направихме една компания в Швейцария, която се занимава с покрития за покриви и фасади, които са високо енерго-ефективни, тоест пасивни на практика. Търсим алтернативи на традиционното строителство. Има такива, но статуквото на установените строителни технологии и компании с техните много заводи и ниски производствени цени спъва развитието им. За да могат новите технологии да изместят старите, това означава нови заводи и нови инвестиции, и затова компаниите нарочно държат високи цените на новите технологии, докато изстискат всичко от старите.
Светодиодите ще направят революция в осветлението - имат изключително нисък разход, но са много скъпи в момента и е само въпрос на масово производство да бъдат свалени цените им.
Фотоволтаиците ще направят друга революция, при която изобщо няма да си говорим за АЕЦ Белене. Има технологии за светодиодни бои, с които да се боядисат блоковете, а на ниво нанотехнологии има мазилки с охлаждащи микрогранули. Но вместо да влязат в масово производство, те си стоят в лабораториите и се задържат, защото така функционира финансовата система на този свят - капитализмът. Той държи статуквото и всъщност е деградивен.
А как виждаш България 2020?
Едно ми се иска, друго може, а съвсем трето е пък онова, което наистина си мисля, че ще стане...
Но със сигурност след 10 години ще бъдем по-културни. Дано не се изцепвам много в момента, но поне аз съм свидетел на неща в областта на музиката, фестивали, ивенти, културни събития, които са си напълно на европейско ниво. Макар и по-късно, Европа дойде у нас. Това е неизбежно и е заразително.
Хората са три вида - ангажирани, неангажирани и дезангажирани. Ангажираните живеят с удоволствие, имат мотивация и цел, те са позитивисти, не се отказват и са страшни мотори. Неангажираните са основната маса - те, общо взето, не знаят на кой свят са и каква е мисията в живота им, но си имат малките удоволствия и някак си се справят. Дезангажираните са негативистите, които правят нещата с неудоволствие и само мърморят. Двете крайни групи заразяват основната маса.
У нас мас медиите са истински дезангажиращи - те са силно негативни, облъчват с гадости голямата маса хора, заразяват с негативизъм и свалят както националното ни, така и личното ни самочувствие. Докато в европейската култура ценностите на изкуството, до които така или иначе имаме достъп, са позитивни, зареждат положително. И битката е между двата полюса: кой ще задържи масата в България - белите рицари или черните воини?
Безнадеждност? Моя нелюбима
Но нещата се случват - миналата година имаше Park Life, Mellow фестивал, фестивал на кукления театър и какво ли още не през лятото. Едни испанци, гостували тук, срещат мой приятел в Лондон и му казват: „Пич, София е новият Берлин!". Това те са го усетили в рамките на тези една-две седмици, в които са били тук. Това, което се е случило в Берлин - да стане културно средище, преди това беше в Прага за кратко.
Сега кметицата има една амбиция да кандидатстваме за културна столица на Европа през 2019-а. Истината е, че ако се създаде подходящата среда за артистите и хората, които се занимават с култура, със светлите, позитивните неща - малко им трябва: да дишат, да се събират - то би могло да живнат нещата, нищо че сме бедни и олющени. Това може да се случи.
Тук е много евтино, а културата търси евтиното, защото не може да печели много пари. София е една от най-евтините столици в Европа, на чужденците им харесва и че тук могат да живеят по-спокойно. Ако малко повече им се даде на тези хора да дишат - с една по-силна културна политика - нещата ще станат. Да се отворят старите читалища и другата всякаква база, останала от соца, която сега е запушена от неразбиране как да се направят нещата. Да се направят там ателиета или да се даде на някакви по-модерни мениджъри, които да разбутат и да събудят нещата...
Тогава могат да се дръпнат тук от скъпите градове хора на културата и тук да стане фантастична среда за модерните творци. Има обществени двигатели, които не са политически. И аз лично вярвам в могъщата сила на културата. Един поет, композитор, писател пише и твори в някакви мизерни условия, накрая умира и след това цялото национално самочувствие стъпва на неговите въжделения, думи и стихове. А приживе винаги е бил мачкан, полууважаван, съмнителен. Много по-късно осъзнаваме голямата роля на този тип хора.
Имахме големи надежди, докато правихме Quadrotopia - че ще направим нещо ценно, че покрай това, че удари кризата и покрай Zeitgeist ще бъдем чути, ще заразим много хора. Не твърдя, че успяхме. Направихме доста голямо усилие - въртяха се нещата и в Европа, адмирираха се като музика, но посланието ни, това пинкфлойдско послание не беше разбрано. Поне засега.
На финала
Митко Паскалев не мърмори и не се оплаква, той само констатира с известна меланхолия това или онова. Сигурно защото не се ограничава само с констатациите, а непрекъснато търси други начини да реализира идеите си и работи по смислени проекти, в които вярва.
„Знаеш ли каква е разликата между песимиста и оптимиста?", пита ме на раздяла. „Много е проста - оптимистът е човек, който не се отказва". „Това е добър финал", казвам му аз.
Но това не е финалът. Без да съм го молил или да сме се уговаряли, два дни по-късно ми изпраща на мейла ето този текст, вдъхновен от нашия разговор (виж карето вдясно).
След като го прочитам, ми се иска да изкрещя: „Кога най-после ще ни управляват не политици-"хора от народа", прочели „Винету" като чутовен свой културен подвиг, а хора-специалисти с образование, визия и култура?!"
И отговорът ми се появява от само себе си и съвсем естествено: „Когато си ги изберем".
Може би това също е една добра идея за по-добра България '2020.
