Животът продължавал

Родителите въобще не са ме замисляли през 1979-а, нито пък родното ми място е Лондон, но музиката на The Clash от тая година ми е по-близка от издадената по време на тийнейджърството ми - средата на 90-те. Същото мога да кажа и за легенда от другата страна на желязната завеса - Виктор Цой, и за по-хлапашката и актуална за възрастта ми революция на Mano Negra.

Не че ви занимавам с част от клетия си музикален вкус, ами просто търся контра на аргумента, че младите са принудени да слушат това, което им се пробутва.

Бунтът на The Clash не е вдъхновен конкретно от моя свят, нито е звучал масово от радиата и заведенията. Стигнал е до мен по пътя на нуждата от универсален ритник, който да те събуди, когато си на ръба да се примириш със скуката, тъпата работа, зомбитата около теб, страха да не се преебеш. Пънкът от 70-те и 80-те можеше и да върви с джойнт под носа, но определено не те караше да забравяш какво става наоколо, за да потънеш в измислено самодоволство или компромиса "така стоят нещата".

Ако забравата не упояваше гадостите, които се случват, масово щяхме да полудяваме. Но какво става, ако се опреш на тая спасителна формула? Започваш да гледаш на генерални проблеми просто като на неясни неща, които са се случили между две напивания.

"Животът продължава..." Такъв беше един от ведрите коментари на студент от общежитието в Студентски град, в което при сбиване едно момче намери смъртта си. А друго се води за убиец, ако ще и да не заслужава клеймото, което ще му е доживот. В излъчения по bTV репортаж друга живуща в блока явно не намери точните думи и каза, че първоначалната тръпка след инцидента е отминала. Забравата може и да е леко цинична. Звучи като от оперативка в някоя медия - темата вече не е гореща.

Изстина и хъсът, с който преди три години, след смъртта на пребития пред дискотека "Амнезия" Стоян Балтов, студенти, родители и преподаватели протестираха срещу кръчмарската култура на място, където би трябвало да има поне една (голяма) библиотека с две липи отпред. Въпреки че е норма за студентско градче, идеята вероятно вече звучи смешно. Да я забравим и да се направим хубави за онова ново заведение.

Затова ми е писнало от удобната позиция какъв анархизъм е да мяташ гневни слюнки по чалгата. Наистина ли вече не ни пука, че вместо да си намери музика, която поне малко отваря съзнанието, голям процент от всяко ново поколение се кефи на най-приспиващия бунта жанр, появявал се някога оттук до Тринидад и Тобаго и въобще до края на света. И за да оправдаем слушаемостта му, превъзнасяме поп-фолка като чист поп, а скоро може и да го обявим за приличен рок (понеже изпълнителите ходят при алтернативни фризьори).

Чалга системата набива в главата такива клишета, че най-близкото до манифеста на пънка днес е безцелното мъжкареене ("женкареенето" няма да го коментирам). Циганиите в живота на българските студенти - на които им е забавно да гонят намазано с олио прасе в дискотека - явно са достатъчно атрактивни на фона на липсата на всякаква перспектива. И визията им за съпротива е на абсолютно междуличностно ниво - точно на каквото е й музиката на народа с всичките си тъпи припеви за открадната/намерена/ любов или там за каквито важни житейски неща настойчиво се пее.

Чалгата сигурно е невероятен саундтрак на младостта, когато става дума за просташко разпускане, но орязва възможността да показваш малко повече смелост от бицепси, постнати на снимка във Facebook. Излиза и че е новият идеологически магнит, защото често можеш да чуеш: "аз тая музика не мога да я понасям, но понеже колегите слушат само това..."

Все едно, ако си пуснеш някакъв рок, джаз или фънк, от Държавна сигурност ще започнат да слухтят в стаята ти. И се съгласяваш, че съседите отгоре имат право да си усилят ориенталското, което може да събуди някоя бабичка в кв. "Дървеница", но не и охраната на общежитието. Страшна свобода...

Двадесет и една-две години са достатъчно зряла възраст, за да можеш сам да си избереш стихията, а не тя теб. Факт е, че днес крайните изявления предизвикват повече прозявки, но ако заявиш открито, че ти пука какво става, може и да се намери кой да те чуе.

Защото ако животът продължава така, не ти остават много-много опции, освен да забравяш. С годините човек става все по-голям конформист и ако докато е млад не се противи, после свиква да си затваря очите и да си запушва ушите. Така Азис се промъква в историята като посланик на свободното поведение, а Джо Стръмър почва да звучи като име на някакъв там лондонски заварчик.

Прилагаме и конкретно доказателство...