Смут, екзалтираност и паника - коментарите по медии и социални мрежи по случая със задържането на лидера на ГЕРБ и бивш премиер Бойко Борисов заедно с други кадри на ГЕРБ предизвика вълна от бурни реакции.
От едната страна избухнаха в дива радост, шумно възхвалявайки, че е дошло времето за разплата и Борисов ей сега ще влезе в затвора за всичките си престъпления, които е извършил, докато е бил на власт. От другата страна пък моментално се събраха на жива верига пред дома на бившия министър-председател, за да го бранят, говорейки разпалено за политически репресии.
И нормално - Борисов е изключително влиятелна фигура и има силата да предизвиква полярни реакции сред българите - някои го обичат и виждат в него център на стабилност, докато за други той е символ на едно корумпирано управление, което задържа България десетилетия назад в развитието си.
Допълнително с това настоящата акция показва как бивш премиер е отведен от полицията и задържан в ареста. За последен път у нас подобно нещо сме виждали през 1991 г. с ареста на Тодор Живков. Няколко години след това самият Борисов става охранител на бившия първи.
Но ако днес вече бай Тошо е само далечен спомен за някои, а други дори не могат да си спомнят какво е било при неговото управление, то всички помним управлението на Бойко и ГЕРБ. И съответно, типично за тукашните ширини, където всеки се ражда с минимум магистратура по политология, всеки има мнение по отношение на това управление.
Въпросът обаче е, че независимо в каква посока са коментарите за ареста на Борисов и хората му, ярко се откроява една типична българска поетичност.
Защото у нас сякаш не можем просто да говорим за сериозни обществени теми, без да се обърнем към познатата от литературата лирична хипербола, към пищно драматизиране и художественото свободно боравене с термините.
Бившият премиер беше задържан за 24 часа при акция, придружена с обиски на множество имоти, но противници и поддръжници на бившите управляващи се постараха максимално да "издоят" емоционалното напрежение от ситуацията.
Едните заговориха за престъпления и наказания, за вкарване зад решетките и за стереотипния образ на полово неподбиращия затворник бай Ставри, потърквайки доволно ръце, фантазирайки за това как сега ще щракне европейското правосъдие и ще отмие десетилетие на корупция, схеми и незаконни присвоявания.
А идеята за невинен до доказване на противното отиде някъде там по-назад.
Другите пък не останаха по-назад и контрираха с витиевати тиради за нарушаване на Конституцията, за установяване на политически терор и на тоталитарна система (нищо, че парламентът продължава да работи, а партиите да могат свободно да си съществуват).
Приближени до бившия премиер заговориха за преврати и пучове, въпреки че как точно се случват преврат срещу опозиция не е ясно.
Телевизиите цяла вечер показваха нахъсаните партийци от ГЕРБ, които развиваха теориите си за политически отмъщения, за опити за отклоняване на вниманието от настоящите проблеми на страната и за дивашките репресии на властта срещу опозицията.
В един момент се стигна дотам, че често канен в телевизиите политически анализатор заговори за това как в момента сме били наблюдавали "финала на демокрацията у нас".
А в социалните медии започнаха да се сипят опорни точки, как арестът на Борисов цели да отклони вниманието от това, че Кирил Петков ей сега ще включи България във войната в Украйна.
И ако тук е разбираемо защо градусът на напрежението е толкова висок, което донякъде оправдава безразсъдното изхвърляне в използваната терминология, това всъщност е един доста общ проблем у нас.
Или не си спомняме как прокуратурата свободно говореше за тероризъм, докато обясняваше как някакъв бял хакер щял да хакне пръскачките пред парламента. Или пък когато протестиращите крещяха, че се борят срещу хунта (термин, описващ авторитарно или тоталитарно управление под контрола на армията).
Или пък когато се говори за диктатори в съвременната българска политика, когато някои маргинални партии сочат с пръст този и онзи и хвърлят епитети като "национални предатели", когато разни анализатори се увличат в звука на собствения си глас обявявайки едно или друго събитие за "последния пирон в ковчега на българската демокрация"...
Проблемът с тези художествени преувеличения и с това смело използване на термини без оглед на реалното им значение, е, че подобни неща не само внасят повече драматизъм в ситуацията, но и директно пречат на правилното ѝ осмисляне.
За един анализ са необходими факти, а не емоционални пречупвания и пожелателно мислене.
За съжаление, когато погледнем към повечето от известните публични коментатори и анализатори, които попадат в телевизионните студиа, виждаме предимно от второто - липса на обективност, прекомерно емоционално мислене и изкривени през собствените въжделения тези.
В конкретния случай с ареста на Бойко Борисов, Владислав Горанов и Севделина Арнаудова все още твърде много неща остават неясни. Твърде много въпроси гледат към Европейската прокуратура и към някои български институции за отговор. И докато тези отговори не бъдат дадени, всичко е само спекулиране и извъртане.
Едва след като се получи тази яснота около въпросната акция, ще може вече да говорим за анализи, които да струват нещо.
Дотогава като общество можем само да си пожелаем едно честно, професионално, отговорно и неповлияно от никого разследване, което да покаже кой е крив и кой е прав.
Защото при такова значимо събитие обяснения ще трябват.
