В края на октомври се очаква нов кръг на преговори между България и Република Северна Македония (РСМ) да се опита да доведе до двустранно споразумение, което да насочи към решение на двустранните проблеми и да даде зелена светлина за Скопие за начало на преговори за присъединяване към Европейския съюз (ЕС).
Въпросът е, че ако югозападната ни съседка се надява да мине само с някои условни обещания, това няма да стане - България има шест основни искания, за да вдигне ветото си върху приемането на рамка за преговори за Северна Македония.
София ще настоява за твърди граници, към които Скопие да се придържа, за да не се срещне отново с блокаж от българска страна по пътя си към членство в Обединена Европа.
При най-добър развой на събитията двустранният протокол ще бъде финализиран към началото на ноември, разполагайки се перфектно преди насрочената за 14 декември сесия на Общия съвет на ЕС, на която трябва отново да се разглежда въпроса за рамката за преговори за присъединяване с РСМ и Албания.
Ако октомврийските двустранни преговори между София и Скопие протекат добре, това ще позволи най-сетне югозападната ни съседка да разполага с дата за началото на преговорите след 16 години в чакалнята на ЕС.
Между Северна Македония и тази начална дата за преговори стоят шестте точки на България.
Те бяха лансирани от президента Румен Радев по време на срещата на върха ЕС-Западни Балкани в Словения на 6 октомври, а след това бяха препотвърдени от служебния външен министър Светлан Стоев на срещата му миналата седмица в София с хърватския му колега Гордан Грлич Радман.
България вече е предала протокола на Скопие, като ако на преговорите през октомври се стигне до разбирателство, двете външни министерства бързо ще подпишат споразумение, което задължава Скопие да изпълни договореностите.
Кои са въпросните 6 изисквания на България към Северна Македония:
- включването на българите в конституцията на Северна Македония
- въпроса за краткото и дългото име на Република Северна Македония
- предотвратяване на речта на омразата към България в РСМ
- реабилитация на българските жертви на комунизма в Югославската република Македония
- възобновяване на работата на съвместната комисия по историята и по-дейно участие в нея на Скопие
- ясно заявяване за ненамеса във вътрешните работи на България.
По принцип повечето от тези изисквания звучат като общи въпроси между две съседни държави, но самата политическа и историческа натовареност на темата, както и различните основни принципи, с които подхождат двете страни, могат да доведат и тези общи искания до задънена улица. А това може за пореден път да коства ново обтягане на отношенията.
И тук стои въпросът - може ли в крайна сметка да се постигне разбирателство по тези теми между София и Скопие? И доколко двете страни тук са готови на компромиси?
Поставяне на българите в северномакедонската конституция
Това на пръв поглед изглежда лесно за уреждане. Северна Македония вече изброява в основния си закон етническите албанци, сърби, бошняци, турци и роми, но не и българите. По-рано тази година организация на българите в РСМ отправи призив към премиера Зоран Заев да бъдат разпознати в конституцията на страната.
Самият Заев в момента по-скоро държи позиция, че макар правителството му да е готово да изпълни това изискване на България, подобно нещо трябва да се случи на един малко по-късен етап, когато страната му вече води преговори за присъединяване към ЕС.
Истината е, че в настоящия момент изглежда изключително сложно, ако не невъзможно, да се прокара подобна поправка в конституцията. Причината за това е, че подобна редакция изисква мнозинство от 2/3 от всички депутати в македонския парламент, където Заев няма такава подкрепа.
Само дясната опозиция на ВМРО-ДПМНЕ, която е твърдо против каквито и да е отстъпки към България, има 39 депутати, което на практика означава, че всички останали партии в Събранието на Северна Македония трябва да гласуват за промените в конституцията, за да се случат те.
За да стигнем и до по-сложния момент от този въпрос - колко са българите в Северна Македония, защото позициите на двете държави тук се разминават драстично. Според преброяването от 2002 г. като етнически българи там се самоопределят около 1500 души. През септември тази година в страната се проведе ново преброяване на населението, но и в него не се очаква особено увеличаване на самоопределящите се като българи, като прогнозите говорят за малко повече от 3000 души.
Българският президент Румен Радев пък говори за доста по-различни цифри - около 120 хил. българи, живеещи на територията на Северна Македония, като според него последното преброяване на населението там трябва да отразява тази цифра.
И това звучи повече от логично, защото се взимат предвид всички граждани на РСМ, които през последните години са взели български паспорти на база български етнически корени по заявление, което са подписали собственоръчно. Дали вече това се случва заради желанието на тези граждани да пътуват свободно в Европа, това е друг въпрос, но ги има.
Допълнително с това от българска страна е повдигнат и проблемът с тормоза над самоопределящите се като българи граждани в РСМ, който ги кара да крият етническата си принадлежност и самоопределение.
Именно тази страна на въпроса може да предизвика проблеми и липса на консенсус дори за потенциално отлагане във времето на признаване на българско малцинство в Северна Македония.
Ненамеса във вътрешните работи на България
На практика това поставя огледалния въпрос - Скопие да не се опитва да повдига въпроса за признаването на македонско малцинство в България. Макар в преброяването от 2011 г. едва 1654 души да са заявили, че се определят като етнически македонци, а на това от 2001 г. броят им да е бил 5071, от години различни македонски политически и културни организации се опитват да получат регистрация в страната - безуспешно.
Въпросните организации твърдят, че правото им на самоизразяване системно се ограничава, за да се ускори асимилацията им.
Вече има 14 дела, по които България е осъдена в Европейския съд по правата на човека именно заради такива откази за регистрация, а страната ни продължава да отказва да признае съществуването на македонско малцинство у нас.
Някои медии цитират преброяването от 1946 г., когато 160 541 души са се идентифицирали като македонци в България, като това и сравнението със сегашните данни се използват като опорна точка за тезата за асимилацията на македонците у нас. Тълкуването на тези числа обаче трябва да се прави, като се вземе предвид какво точно значи "македонец" през 1946 г. и какво значи днес. А това са две много различни неща.
В Договора за приятелство и добросъседство през 2017 г. има постигнато съгласие по въпроса, като там двете страни се ангажират да не се месят във вътрешните дела една на друга, като оставят въпроса за малцинствата да се реши "съгласно стандартите на ЕС и ООН".
Въпросът сега е дали България ще се задоволи само с препотвърждаване на това обещание, или ще стигне по-напред, настоявайки Скопие да се отрече от идеята, че има въобще македонско малцинство у нас.
Кратката и пълната форма на името на Северна Македония
Още един спорен въпрос е това как точно трябва да се изписва името на Северна Македония, като София настоява във всички официални документи да се изписва Република Северна Македония.
Това се прави с идеята да се уточни, че става въпрос не за географската област Македония и нейната северна част, която попада и в територията на България, а за държавата.
На пръв поглед този въпрос изглежда странно, но той беше в основата на 27-годишен спор между Македония и Гърция, който доведе до официална смяна на името на държавата и добавянето на думата "Северна" в него чрез промяна в конституцията на страната.
Всички тези драми с името на югозападната ни съседка - както от гръцка страна първо, а сега и от българска, идват от гледната точка, че в един момент с името си РСМ може да отправи териториални искания към другите държави, в които се намират части от географската и историческа област Македония.
От Скопие са готови да предложат писмени гаранции, че името не предполага никакви териториални претенции към София.
Тук важният момент е докъде ще стигнат двете държави в упорството си да използват или да не използват думата "Република" в официалните документи на ЕС, както на практика настоява България.
Реабилитация на жертвите на комунизма в Югославската република Македония
В случая България иска реабилитация за всички етнически българи, убити от комунистическа съпротива през Втората световна война, а след това и от комунистическия режим след качването му на власт и обявяването на Македония за република в състава на Югославия.
Режимът в Югославия е изключително твърд по разделянето на Македония от България и упражнява сериозен терор над всички граждани с българско самосъзнание, като това се влошава особено много след разрива в отношенията между СССР и лидера на Югославия Йосип Броз-Тито.
В първите години след установяването на комунистическите режими в региона отношенията между България и Югославия се затоплят следвоенно, като през 1946 г. София изпраща на Скопие тленните останки на революционера Гоце Делчев, след като през 1903 г. той е убит при сблъсък с турска потеря при село Баница, днешна Гърция.
Но след 1948 г., когато Югославия скъсва със Сталин, отношенията със София също се влошават за десетилетия. Доказателствата показват за преследвания на етнически българи, вкарването им по затвори и лагери, изтезания и дори убийства при неясни обстоятелства в Македония и Западните покрайнини, като това е част от линията на Белград за дебългаризиране на регионите.
Държавна сигурност в Югославия, известна като Отдел за защита на народа (ОЗНА) преследва като врагове на федералната държава както македонски националисти срещу властта на Белград, така и българи.
През 2008 г. властите в Северна Македония вече приеха закон за лустрация, който да разкрива всички бивши сътрудници на тайната полиция, забранявайки им да се кандидатират за избираеми позиции.
Спорният процес на лустрация обаче така и не засегна въпроса за реабилитацията на жертвите, а само изкореняване на бивши шпиони и сътрудници от властта. В крайна сметка след много критики, идващи от страната и от чужбина, целият процес беше отменен през 2015 г.
Тук е много важно какво конкретно ще поиска България от Скопие, както и какви срокове съседите ни могат да ни дадат.
Допълнително нещата се усложняват и от факта, че почти всички бивши архиви на тайната полиция, които биха хвърлили повече светлина върху процеса, се съхраняват в Сърбия.
Повече ангажираност с двустранната Комисията по историята на двете държави
Въпросната комисия беше голямото нещо в Договора от 2017 г. за добросъседство. И макар в първата си година тази комисия да постигна някакъв напредък и да изчисти спорните моменти по отношение на средновековната история, нейната работа забуксува, когато дойде време за разглеждане на въпросите от края на XIX и началото на XX век.
Спорна се оказа именно личността на революционера Гоце Делчев и това дали той е българин или македонец.
Паралелно с този въпрос от българска страна започнаха да идват съобщения, че македонските историци отказват да продължават съвместната работа. Междувременно от македонска страна пък учените заговориха за политически натиск.
В цялата тази ситуация на натягащо се напрежение, през 2019 г. в темата се намеси и българската партия ВМРО, тогава участник в управлението на страната. Предвид историческата си обвързаност с темата, оттам раздуха значително проблема с липсата на ангажираност на македонските историци и със спора за личността на Гоце Делчев, което в крайна сметка доведе и до налагането на българското вето за определяне на рамка за преговори за присъединяването на Северна Македония към ЕС.
Оттам вече последва и цялото влошаване на двустранните отношения, а македонските историци отново започнаха да говорят за средновековната си история - въпрос, който уж преди това изглеждаше вече решен.
На практика в момента България обвинява Северна Македония, че не желае да приема исторически факти, докато Скопие настоява, че в първоначалният договор за приятелство се казва, че експертите трябва да бъдат оставени да решават историческите въпроси сами, без натиск отгоре.
Тук е и единият от наистина нерешимите в момента сблъсъци - за това как се оформя македонската идентичност и за македонския език. Досега България не е признала македонския език, а при евентуалното присъединяване на страната към ЕС този въпрос трябва да бъде изчистен. Според София македонският е всъщност диалект на българския език, а това е нещо, което в Скопие няма кой да признае.
Колкото до въпроса с идентичността, спорът е дали тя е плод на пропагандата на Югославия, или си се е формирала естествено и паралелно на българската, и там трудно ще бъде постигнат пробив.
Според Скопие лансираните от София тези са само отражение на асимилационните политики на страната ни от миналото, докато България е "окупирала" голяма част от днешна Северна Македония през Втората световна война.
България, на свой ред, едва ли би признала самата концепция за окупационна сила. Нещо повече - страната ни е крайно несъгласна с днешната формулировка в историческите книги в РСБ - "български, фашистки окупационни сили", настоявайки че просто е управлявала територията по време на войната.
Тези исторически въпроси обаче може и да намерят някакво решение, но много зависи какво ще изисква София от идеята за "повече ангажираност" от страна на Скопие, тъй като работата тук трудно ще потече бързо и леко.
Предотвратяване на речта на омразата спрямо България и българите
Може би основното искане, което София отправя през последните две години. Страната ни обвинява Северна Македония, че допуска и не прави нищо за ограничаването на езика на омразата спрямо страната ни и етническите българи.
Според нашата позиция подобна реч на омразата е заложена в македонското общество още от времето на Югославия, а при оформянето на самата македонска държава през 90-те образът на враговете българи се използва, за да се затвърди македонската национална идентичност.
Един перфектен пример за това е използването на термина "българска фашистка окупационна сила", когато се говори за управлението на България над териториите от днешна Северна Македония през Втората световна война, като според София използването на този термин внушава омраза.
И докато Скопие се съгласява да смени термина просто с "фашистка окупационна сила", за да не обвинява цяла нация, това е неприемливо за българските власти, които настояват за по-мекото определение "българска администрация".
Този прочит пък ще бъде доста труден за преглъщане в Скопие, където историците настояват, че "фашистка окупационна сила" е релевантно определение, тъй като България тогава е била съюзница на Нацистка Германия, а по време на българската "администрация" са убити хиляди хора.
Паралелно с това София може да цитира редица примери за поругаване на български паметници в РСМ, включително последния актуален случай с разбитите гробища на български войници от Първата световна война край град Кавадарци, както и редица други подобни изпълнения.
За да се постигне консенсус по този въпрос, и двете страни ще трябва да приемат някои компромиси. Въпросът е докъде са готови да стигнат преговарящите.
