В момента стридите се приемат за скъп морски деликатес, който повечето шеф-готвачи дори не смеят да подправят, за да не развалят вкуса му. Но в миналото стридите са се консумирали само от крайно бедните, които са ги ловили в изобилие и с тях са си набавяли необходимите протеини. През това време богаташите са яли месо и не са си и помисляли за морски дарове.
Горе-долу подобно е било положението с омарите, с тази разлика, че те направо са се приемали за вредители. Освен това външният им вид се е приемал за още по-отблъскващ и от този на стридите, колкото и парадоксално да звучи в момента това. Мнозина са приемали, че омарите всъщност не стават за ядене, с тях са хранели само бездомници и затворници.
С разширяването на железопътните мрежи в Европа и САЩ обаче омарите започват да достигат и до вътрешността на континентите и там се преоткрива финият сладникав вкус на тези морски дарове.
Или черен дроб от угоена патица или гъска. Угояването на гъски и патици е традиция, която тръгва от Египет, където черният дроб на птиците е бил хвърлян на евреите като милостиня, за да не умрат от глад. В Средновековието репутацията на ястието като бедняшко и дори нечисто се затвърждава.
През Ренесанса пък никой аристократ не може и да си помисли, че ще яде карантия от пилето, а не чистото месо. Чак след това по-богатите се престрашават да опитат и им харесва.
Киноата е сред свръхмодерните суперхрани, само че невинаги е била приемана положително. Растението произхожда от Перу и се е смятало, че единствено много бедните могат да го консумират, просто за да не умрат от глад. Около киноата са витаели митове и легенди и перуанците са я намирали за прокълната растителна култура.
Със засилването на износа на киноа обаче се засилва и страстта към нея. Заедно с това идват и изследванията, които сочат, че растението е изключително полезно.
Със сушито ситуацията е малко по-различна. Прясната риба, току-що извадена от морето, винаги е била на почит и никак не е била евтина дори и в страна като Япония. Уловката е, че богатите японци са предпочитали рибата си с възможно най-натурален вкус и без твърде много сосове и гарнитури.
Така за бедните рибари е оставала малко риба, която те са консервирали с ориз, за да имат храна за по-дълго време. Риба с ориз е била немислима комбинация за аристократите.
Авокадото е било наричано „маслото на бедните“ и е било именно това – ценен източник на мазнини и засищащ плод за най-бедните южноамериканци. Едно авокадо има около 240 калории, което е било напълно достатъчно на земеделци и черноработници да се заситят и да продължат да работят през деня.
Когато в Калифорния се появяват първите плантации с авокадо, то започва да става популярно и сред северноамериканците. И въпреки че заради глобалното затопляне авокадото се произвежда все по-лесно, то държи доста висока цена.
Съгласете се, че около 7-8 лева за 300 грама от тези гъби си е доста солена цена. Тя не е по-различна и в останалите европейски държави, а гъбите Портобело се приемат за едни от най-вкусните и изискани от вида си. Преди 80-те години на миналия век обаче тези гъби са едни от най-евтините и често залежават по щандовете.
Хората ги имали за грозновати и ги отбягвали и така Портобело оставали за най-бедните като заместител на месото. После гъбите се преименуват от Двуспорова печурка на Портобело и започват да стават популярни.
