Ако си спомним, че нашата представа за Левски е създадена от перата на Вазов и Ботев, може донякъде да разберем колко е било трудно за киното ни да ги догони. Но се е опитвало няколко пъти - и то далеч преди актуалния опит на режисьора Максим Генчев да екранизира живота на Апостола.
Хвърлим ли един поглед назад още в първите години на българското кино, виждаме, че отношенията между Левски и седмото изкуство от самото начало са били сложни и не особено обещаващи. Но са раждали вълнуващи истории около и извън снимачната площадка.
Един от първомайсторите на кинематографа Борис Грежов още през 1924 г. започнал проект заедно с писателя Димитър Страшимиров (брат на Антон Страшимиров). По време на пробите за
главната роля са били обличани с легионерска униформа и снимани със залепени мустаци Стефан Савов, Владимир Трендафилов и Стефчо Киров ( неизвестен провиницален актьор). Замисълът е бил изоставен поради вечните причини - липса на средства и най-вероятно творчески страх.
Под ударите на цензурата
Години по-късно пионерът на родното кино Васил Гендов (автор на първия български игрален филм „Българан е галант") решава за достойно дело първият български звуков филм да е патриотичен и да разказва за живота на Левски. Той смело ипотекира апартамента си, но въпреки това не успява да удовлетвори исканията на актьорите за страховити хонорари. Затова се наема сам да играе главната роля, а заедно със своята съпруга и съратница, актрисата Жана Гендова, озвучават и по няколко други герои в скъпо виенско студио.
За всички останали роли на статисти и фигуранти Гендов разполага с гарнизона на Карлово с началник Петър Димков.
Операторът Минко Балкански се отказва от хонорара си за въпросния филм, наречен „Бунтът на робите" - а такава постъпка от страна на оператор е единствена за времето си.
За сметка на това тогавашната Цензурна комисия се отнася строго към сценария, позволява намеса на Турската легация, а сцени с изтезания на мъже и жени, между които и майката на Левски, са премахнати.
Така „Бунтът на робите" става един от първите цензурирани български филми, а безжалостното и показано в едър план насилие в „Дякон Левски" на Максим Генчев се оказва просто продължение на установени вече традиции.
Голямата заслуга на първия филм за Левски
При снимането на филма Гендов вижда как родната къща на Левски в Карлово е пред събаряне с решение на общинския съвет и тогава вика войници от казармата на Петър Димков (известен по-късно като един от най-известните народни лечители), които застават на пост. Така домът е спасен и по-късно превърнат в музей.
„И ако няма други заслуги - пише Васил Гендов в мемоарите си - първият български говорящ филм, то безспорна е неговата историческа заслуга, че не остави поколенията да се червят за своите предшественици, които възнамеряваха да заличат светинята на българския народ. В резултат на това, през периода на снимането, на нас се отказваха и най-малките услуги. Дори ни се създаваха и чести затруднения от страна на общинските власти. Затова пък полковник Димков даваше най-щедро своето съдействие, както с хора и коне, така и с нужния реквизит за филма".
Когато проектът му е вече готов, Гендов е викан в Министерството на външните работи и предупреден, че интересите на държавата не предвиждат проблеми с Турция заради „Бунтът на робите". „И ако във филма робите можеха да се бунтуват през време на робството, то ние, свободните граждани на свободна България, нямахме право да възразим против това явно беззаконие" - пише Гендов по този повод в мемоарите си.
Културни сблъсъци
Интересът към филма е огромен, но цензурната карта на „Бунтът на робите" не дава разрешение да бъде показван на ученици, а предоставя това на волята на директорите на училища и гимназии. На някои ученически прожекции в провинцията се намесват местният ходжа или турските учители. В Ямбол и Шумен стават и дребни инциденти - турчета и българчета се сбиват на улицата, имитирайки масовите сцени във филма.
Мюфтията е натоварен с контрола на кината за турските ученици и в цялата неразбория ученическите прожекции са спрени с нареждане от София. Но за сметка на това цели гарнизони войници с музика и под строй отиват на прожекциите. Гендов е удовлетворен, защото дотогава войниците са ги водели нощем на лековати американски филми с двусмислени и съблазнителни сюжети, от което са печелили само чуждите кинокомпании в България, за сметка на родните нрави и ценности.
В крайна сметка филмът „Бунтът на робите" не е запазен. В своя характерен маниер Максим Генчев обяснява единствено така загубата му: „Сценарият многократно е съгласуван с турското посолство в София и накрая се получил вариант тип Чарли Чаплин. В крайна сметка била прожектирана лента, в която Левски тича около един геран и гони някаква девойка, а турците го гонят него. Накрая Апостола скача в герана, за да не го хванат него, но хващат девойката. В началото филмът се радвал на небивал интерес, но много скоро възмутени българи запалили киното и лентата изгоряла с него."
Откъде идват уестърн мотивите
10-серийният телевизионен филм „Демонът на империята" (1971) по романа на известния с историческия си авантюризъм писател Стефан Дичев и под режисурата на предимно театралния режисьор Вили Цанков, също има проблемна политическа съдба.
Тя се изразява във възражения по дипломатически път от нашата съседка Турция. Левски, или Джингиби, както тогава го наричаха във филма турците, е екшън герой или по-точно уестърн герой, който вместо да въдворява ред в дивия Изток, разпалва бунт. В сериала можем да видим някои типично каубойски мотиви, които и Максим Генчев е приложил в „Дякон Левски" и заради които си заслужи доста подигравки.
С дегероизацията на Левски се заема предпазливо дори самият Радой Ралин. Сценарият му „Аз съм Левски" (1974) е публикуван, но не и заснет. Всъщност писателят организира всенародна инициатива "Всеки по левче за сценария "Аз съм Левски" (ето откъде идва идеята на Максим Генчев да събира пари от SMS-и за „Дякон Левски"!), но около 1300-годишнината на българската държава приоритетни се оказват кино проектите за Симеон („Златният век") и Борис I. "Царете отново изпревариха Левски", описва ситуацията сатирикът.
Но не само царе от миналото му пречат, със сценария той си намира и мощен враг в лицето на своя колега и съсед Николай Хайтов. Зает от години с търсене на мощите на Левски, Хайтов обвинява Ралин в кощунство и на бърза ръка с обилни хули бракува сценария му за вечни времена.
Образът, който събужда демоните
Оказва се, че филмите за Левски, колкото и малко да са, до ден днешен предизвикват обществени скандали. Това вероятно се дължи както на гузност от страна на държавата и държавниците, иначе овесили портретите на Апостола в кабинетите си, така и на дежурен натиск от „външни сили" и протести на вътрешни малцинства, и на неразбиране, гняв и обида поради наскърбени чувства сред родни патриотари. „Демонът на империята", както наричат Левски, винаги е събуждал, поне от екрана, всички демони из нашата чиста и свята република.
Това е жалко, защото обратният пример не е невъзможен. Да речем „Записки по българските въстания" на Борислав Шаралиев успява да се разходи по тънкия лед на българското самочувствие и комплексарщина, като все пак създава сложен и противоречив образ на апостолите на Априлското въстание. И някак отговаря на големите очаквания на публиката без да й угажда.
