Отварящият монолог на Марк Рентън (Юън Макгрегър) обедниява мрачно-хумористичната поетика на прозата на Ървин Уелш с кинетичната лудост на режисьора Дани Бойл и сценариста Джон Ходж.
Интрото е велико и функционира като великолепна рамка на целия филм: "Избери живота. Избери работа. Избери кариера. Избери семейство. Избери си голям, скапан телевизор. Избери пералня, кола, музикална уредба и електрическа отварачка за консерви. Избери здравословния живот, нисък холестерол и личен зъболекар. Избери ипотека с фиксирана лихва. Избери си първи дом, приятели. Избери спортни дрехи и подходящ сак. Костюми на изплащане в различна цветова гама. Избери девиза "Направи си сам".
И после се чуди кой си в неделя сутрин. Избери да седиш и да гледаш затъпяващи телевизионни състезания, докато нагъваш полуфабрикати. И най-накрая избери да изгниеш, напикан в мизерния си дом.
Да бъдеш пречка за егоистичните, шибани изчадия, които са се пръкнали от теб, за да продължат рода ти. Избери бъдещето. Избери живота!
Но за какво ми е да правя всичко това? Аз си избрах да не избера живота. Избрах си нещо друго. Причините... Няма такива.
На кой са му притрябвали причини, когато имаш хероин?"
Хероинът е представен и развит като отделен персонаж в "Трейнспотинг". Двойнственото отношение на Рентън, Спъд (Юън Бремнър), Сик Бой (Джони Лий Милър) и компания към дрогата е като към близък приятел, който от време на време се превръща в смъртен враг. Или обратното.
Динамиката между централните образи и бялата отрова е обяснена лирично в една от многото великолепни реплики на Сик Бой: "Характер. Това е, което има значение, нали така? Това е, което крепи една връзка през годините. Точно както хероинът. Имам предвид, че хероинът има велик шибан характер".
В самото начало надрусването е описано като оргазъм, умножен по хиляда и като нещо "по-добро от секса", а докато Сик Бой пъха иглата във вената на Алисън (Сюзън Видлиер), тя e категорична: "Това е по-добро от всеки к*р на света"
Франсис Бегби, изигран гениално от Робърт Каралайл, е психопатът и хулиганът в дружинката на Рентън. Той не друса хероин, но гълта уиски, бира и екстази с апетита на бясно животно.
Една от великите сцени, които хвърлят светлина върху мрачния свят на Бегби включва история за билярд, пъб и халба с бира. Бегби хвърля чашата си от втория етаж на кръчмата, разбива главата на невинна жертва и после слиза, за да предизвика кърваво меле.
Бегби е застрашително и забавно присъствие, той внася огромно количество напрежение и тревожна неизвестност във всяка сцена, в която участва и прави богатата психологическа съкровищница на "Трейнспотинг" още по-дълбока и атрактивна.
Спъд, превеждан у нас и като Компира, е още една причина да сме пристрастени към "Трейнспотинг". Той е безхарактерен, объркан и смотан симпатяга, който няма никакъв контрол над своя глад за пороци. А в една от най-гнусните и забавни сцени - и над своята отделителна система.
Но най-смазващо смешния епизод със Спъд е когато той, надрусан със спийдбол, стои пред комисия от социалните служби и трябва да ги убеди, че хем не става за никаква работа, хем има желание да бачка нещо и не се преструва на некадърен, за да смуче помощи. Редно е да се посочи, че Спъд се справя великолепно.
Когато Марк Рентън не успява да се сдобие с нужния му хероин от дилъра Майки Форестър (изигран от самия Ървин Уелш), той се задоволява с предложения му опиум за ректален прием.
Следва брутален стомашен бунт и комично, истерично търсене на тоалетна. Рентън се озовава в "най-мръсната тоалетна в Шотландия" - кошмар от бели плочки, кафяви локви и потрошена керамика.
Сюрреалистичната сцена, в която Марк влиза в тоалетната и се гмурва в мътната вода в търсене на изгубения анален опиум е шедьовър на визуалната абстракция.
Величествен символичен момент, който улавя целия дух на филма с няколко кадъра, увековечени в културния пантеон на западния свят.
Сик Бой споделя своята кратка философия за живота на Рентън, докато вторият се прицелва в кучето на някакъв нищо неподозиращ скинар в парк в Единбург.
Сик Бой съобщава: "Това е феномен във всички области на живота - до едно време го имаш, после го губиш. И като го изгубиш, го губиш завинаги. Във всички сфери: виж Джорджи Бест, например, имаше го и го изгуби. Или Дейвид Боуи, Лу Рийд, Чарли Никълъс, Дейвид Нивън, Малкълм Макларън, Елвис Пресли..."
Теорията на Сик Бой, че с времето се скапваме и вече не ставаме за нищо, само привидно е вградена в реалността. Всъщност неговото мислене е демонстрация на нихилизма и хедонизма, типични за "херците" като него. Забавлявай се за момента, друсай се и не мисли за бъдещето, което така или иначе носи разпад и развала.
Горчивата природа на пристрастяването е показана превъзходно във филма и остава с нас дълго след финалните надписи.
След месеци на предизвикана от друсането импотентност, 25-годишният Рентън се връща в играта и успява да забие вкусно маце в рейв дискотека с интериеор, решен да ни напомня на "Портокал с часовников механизъм" и "Шофьор на такси". Мацето се казва Даян (Кели Макдоналд) и се навива да заведе Рентън у тях.
След секса, на сутринта, Марк се събужда и пие кафе с хора, които мисли за съквартиранти на Даян. Ужасът сковава гръбнака му, когато разбира, че това са нейните родители, а тя е ученичка на 14 години.
Това е началото на необичаен и не-идеалистичен романс, който допринася за богатството от теми и образи на "Трейнспотинг". И е поредната причина за желание за предозиране с филма.
Рентън се пренася до границата между живота и смъртта след свръхдоза на фона на Perfect Day на Лу Рийд. Мрачна и поетична сцена, в която най-силно се вижда бездната на пристрастяването, потъването в порока, кошмара на хероина, но и нещо като надежда за излизане от черната магия на белия заклинател.
Песните, подбрани да придружават кадрите на „Трейнспотинг“ носят звученето на една епоха. Саундтракът съдържа колекция от великолепни и разностилни изпълнения, които ни връщат във времената, когато саундтраците към хитови филми наистина бяха нещо специално. А този е един от най-добрите в света. Lust for Life и Nightclubbing на Иги Поуп, Sing на Блър, Pefect Day на Лу Рийд, Born Slippy на Underworld, Temptation на New Order...
Песните, прикрепени към „Трейнспотинг“ са превърнали прекалено много партита в незабравими събития и са произвели колосални количества допамин и всякакви други хормони на щастието.
"Трейнспотинг" отключва огромно богатство от емоции и спомени за едно десетилетие, което толкова от нас усещат страшно близо. Странно е, когато си даваме сметка, че от края на деветдесетте изминаха 17 години. А от премиерата на "Трейнспотинг" - 21 години.
Филмът и епохата вече са отдалечени от нас на цяло едно поколение. И в същото време се чувстват толкова близо. "Трейнспотинг" е жива и дива филмова материя. Днес гледането му е странно и красиво преживяване. Наркотик за духа, който не носи отрицателни странични ефекти. Освен абсурдните опити да се имитира онзи свиреп шотландски акцент.
