След "Мълчанието на Агнетата" злодеят Ханибал Лектър си спечелва вечна култова слава. Антъни Хопкинс е толкова добър в ролята, че неговият персонаж се превръща в нещото, което си представяш, когато чуеш за психопат. Уви, вторият филм от поредицата далеч не е на нивото на първия, макар и да не е чак толкова слаб. Джулиан Мур не се вписва така добре в "кожата" на агент Кларис Старлинг (колкото Джоди Фостър) и й куца химията с Антъни Хопкинс, а Рей Лиота определено не може да се каже, че прави ролята на живота си тук. Факт е обаче, че най-доброто в него отново е доктор Лектър. Той е страшен, дори ужасяваш, и все пак енигматичен и привличащ зрителите. Това просто е злодей, който обожаваш.
Абсолютен факт е, че Джийн Хекман умее да играе злодей и в "Бърз или мъртъв" го доказва. Самият филм е посредствен уестърн, в който големият зъл главатар на банда - Джон Херод - търси отмъщение срещу избягалата си дясна ръка (Ръсел Кроу), който се е върнал към Доброто. А героинята на Шарън Стоун - Елън - на свой ред търси отмъщение срещу Херод. Филмът е пълен с клишета и все пак над тях изпъква героят на Джийн Хекман - садистичен, деспотичен и брутален мъж, който няма да се посвени да убие и собствения син, ако се престраши да го предизвика. Джон Херод не търпи някой да поставя под съмнение авторитета му и ще мине през реки от кръв само и само, за да стигне дотам, че да не бъде оспорвано върховенството му. Уви, филмът не отговаря на злодея си.
Романът на Франк Хърбърт е една от класиките в научната фантастика, но екранизациите по него далеч не могат да се нарекат успешни. И докато телевизионната адаптация от 2000 г. е просто посредствена в като изпълнение, то версията на Дейвид Линч е меко казано странна и почти минаваща към карикатурното. Осовният карикатурен момент там са злодеите - родът Харконен. Самият Барон Харконен е направен толкова противно, че съвсем лесно може да предизвика гадене. Кожата му е покрита с гнойни циреи, а самият той се забавлява като слага клапи на сърцата на поданиците си, за да може да ги убива кърваво, когато поиска. И въпреки това Линч и Кенет МакМилан успяват да покажат у него поразителната жестокост, политическа хитрост и онази запомняща се смесица от хищничество и откровен садизъм.
Ако попитате феновете на комиксите, вероятността те да ви кажат, че филмът "Константин" с Киану Рийвс е захаросана имитация на комиксите за магьосника и екзорсист Джон Константин (Hellblazer). Холивуд тук определено е минал и си е казал тежката дума, правейки цялостната обстановка по... холивудска. И макар чисто като филм "Константин" да е непретенциозен и реално "ставащ" за гледане, Warner Bros. просто изхабиха един добър герой. Ако има едно нещо, което обаче им се получи, това беше един от принцовете на Ада - Луцифер, изигран от Питър Стормаре. С "лепкавия" си "мазен" глас Стормаре даде на героя си това усещане за слуз, за мрак, за протяжност, което един истински принц на ада носи в себе си. И макар сцената му да е кратка, той успя да я изпълни подобаващо. А моментът с бъркането в белите дробове е повече от култов.
Ако човек се замисли, по-голямата част от филмите на Марк Уолбърк не са нищо особено и "Планетата на маймуните" не е изключението, което дори ще опровергае това твърдение. Римейк на една добра класика, филмът не казва нищо ново, нито разказва познатата история по кой знае колко интересен начин. За сметка на това главният злодей, Тейд, дава смисъл на целия филм. Той е от типа злодеи, водени към насилието от своя вътрешен морал, а неговият морал е безкрайната омраза към човечеството. Неговата жестокост и агресия към хората, прекарани през типичната (макар и CGI) призма на Тим Рот, определено поставят своя запомнящ се отпечатък във филма.
Повечето филми за мутантите от X-men просто не стават. Отклоняването от книгите в търсене на нещо ново и отличително определено не сработи, а крайният резултат изглежда меко казано сдъвкан и изплют. И дори Върколака на Хю Джакман не спасява положението. Първият филм, посветен самостоятелно на него, дава на феновете по света множество причини да намразят екранизациите по поредицата. Дори само начинът, по който беше показан Дедпул... За сметка на това Лийв Шрайбър прави един доста приличен и добър Саблезъб, достоен за онази дълбочина на героя, която комиксите му дават. В "Х-Мен началото: Върколак" той не е просто камара мускули с остри нокти, а злодей, който едновременно мрази и обича брат си (Върколака).
Макар феновете да са съгласни, че Дарт Мол е наистина недооценен във филмите и образът му заслужава много повече, същото може да се каже за Граф Дуку, та и повече. Дуку преди това е бил мастър джедай, който обаче чисто по идеологически причини се е отказал от светлината и е минал на страната на мрака, без да бъде изкушаван от ситски лорд. Той е майстор тактик, великолепен с меча и изключително могъщ в силата. А Кристофър Лий е перфектен за ролята. И все пак в "Клонираните атакуват" образът Граф Дуку сякаш е пренебрегнат за сметка на всичко останало. Както изглежда и "претупан" целият филм. За мнозина именно Епизод II е сред най-слабите в поредицата. И това до голяма степен се дължи на лошото разпределение на злодеите.
Ако не друго, филмите (и книгите) за Ханибал Лектър дават прекрасни злодеи. И макар на преден план винаги да е бил зловещият доктор Лектър, в "Червения дракон" Ралф Файнс доказва колко добър актьор може да бъде. По един запомнящ се начин той показва счупеното съзнание на Франсис Долархайд, който с фрапираща жестокост убива жертвите си. За сметка на това самият филм така и не се справя с това да изпъкне с нещо на фона на "Мълчанието на агнетата", макар че поне изглежда добре сравнен с "Ханибал". Тук обаче си личи как продуцентите са усетили, че в ръцете им е вълшебната крава и я доят докрай. А и не се справят особено добре с това да прикрият остаряването на Антъни Хопкинс спрямо "Мълчанието на агнетата", който чисто хронологично се пада след "Червения дракон".
"Само един свят не стига" е може би най-голямото клише в историите за Джеймс Бонд. От д-р Кристмас Джоунс - "гениалния физик" и "учен" с вид на колежанка до станалите пословични "джаджи" на Бонд. Поредицата просто беше изгубила пътя си и Пиърс Броснан вече беше далеч от нивото си. Това, което обаче изпъква, е злодеят Ренаррд. Неговата абсолютна безчувственост и куршумът, заседнал в мозъка му, който бавно го убива, му придават уникалност, която се запомня и дори успява почти да прикрие факта, че зад действията на Ренард и цялата тази злоба няма адекватно обяснение. Така вместо един от най-добрите си злодеи, които могат да спасят поне частично филма, получават... поредното клише.
Дейвид Линч е име, което предизвиква доста спорове. Неговият подход определено не се харесва на всички, а филмите му са толкова... художествени, че на моменти се разбират изключително трудно (ако въобще бъдат разбрани). "Изгубената магистрала" е перфектен пример за това. Филм с много чисто естетическа стойност и твърде много въпроси. Образът на злодея - мистериозният мъж, изигран от Робърт Блейк, обаче е толкова впечатляващо плашещ, че дори и тези, които не понасят Линч, биха казали, че той им е въздействал.
